ОСНОВНИ ДОКУМЕНТИ
Организация на обединените нации
Всеобща Декларация за правата на човека приета през 1948 г. от Общото Събрание на ООН
Най-важният глобален инструмент за човешки права е Всеобщата Декларация за правата на човека приета през 1948 г. от Общото Събрание на ООН. Тя е толкова широко приета, че първоначалният ѝ необвързващ характер се е променил и голяма част от нея сега се споменава като законово обвързваща на базата на обичайното международно право. Тя е инструментът критерий за човешки права, от който дессетки други международни и регионални инструменти, и стотици местни конституционни и други закони са били вдъхновени.
ВДПЧ се състои от предговор и 30 члена, които основават човешките права и фундаменталните свободи, на които имат право всички мъже и жени на света, без дискриминация. Тя обхваща както гражданските така и политическите права, както и социални , икономически и културни права:
- Право на равенство
- Свобода от дискриминация
- Право на живот, свобода и лична сигурност
- Свобода от робство
- Свобода от измъчване и деградиращо отношение
- Право на признание нато личност пред закона
- Право на равенство пред закона
- Право на изправяне на неправда от междунареден трибунал
- Свобода от неправомерно задържане и екстрадиране
- Право на справедливо публично изслушване
- Правото да се счита за невинен до доказване на вина
- Свобода от намеса в личното пространство, семейството, дома и кореспондецнията
- Право на свободно движение навътре и навън он страната
- Право на център за бежанци в други държави от преследване
- Право на националност и свободата да се сменя
- Право на брак и семейство
- Право на собственост
- Свобода на вярата и религията
- Свобода на мнение и информация
- Право на мирни събирания и асоциации
- Право на участие в правителство и в свободни избори
- Право на социална сигурност
- Право на желана работа и на присъединяване към синдикати
- Право на почивка и свободно време
- Право на адекватен стандарт на живот
- Право на образование
- Право на участие в културния живот на обществото
- Право на социален ред, който съответства на ВДПЧ
Декларацията, която също съдържа силна референция към задълженията на обществото и гражданството като жизнено важни за свободно и пълно развитие и към уважаване на правата и свободите на другите. Подобно на това, правата в декларацията не могат да се използват за позоваване при нарушаване на човешки права.
Международният пакт за гражданските и политическите права (МПГПП) е многостранен международен договор приет от Общото събрание на ООН на 16 декември 1966 г. и влязъл в сила на 23 март 1976 г.
Държавите-членки по договора са задължени да спазват гражданските и политически права на хората, включително обусловените от следните (и други) правила:
- Всички хора имат право на самоопределение
- Всеки човекима вроденото право на живот
- Никой не може да бъде подлаган на мъчениеили на жестоко, безчовечно, или унизителнотретиране, или наказание
- Никой не може да бъде държан в робство; робството и търговията с робивъв всичките им форми са забранени
- Всеки човек има право на лична свобода и сигурност
- Никой не може да бъде подлаган на произволен арестили задържане
- Никой не може да бъде лишаван от свобода, освен на основания и съгласно правила, установени от закона
- Всеки човек, който e арестуван ще бъде уведомяван в момента на арестуването му за причините на ареста и ще му бъдат съобщени в най-кратък срок всички предявени срещу него обвинения
- Всички хора, лишени от свобода ще бъдат третирани c хуманности c уважение към присъщото на човешката личностдостойнство
- Главната цел на третирането на затворници в затворническата системаще бъде тяхното поправяне и социално реабилитиране
- Никой не може да бъде затварян само за това, че не е в състояние да изпълни договорно задължение
- Всеки човек, който се намира законно на територията на дадена държава има право в пределите на нейната територия свободно да се придвижва и свободно да избира своето местожителство
- При установяване на всякакво наказателно обвинение срещу него или на правата и задълженията му в съдебен процес, всеки човек има право на справедливо и публично разглеждане на делото от компетентен, независим и безпристрастен съд, основаван съгласно закона
- Всеки човек, обвинен в наказуемо нарушение, се счита за невинен до доказване на вината му съгласно закона
- Всеки човек, обвинен в наказуемо нарушение има право да бъде информиран подробно и в най-кратък срок на език, който разбира, за естеството и основанията на повдигнатото срещу него обвинение
- Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е представлявало престъпно деяние, съгласно националното законодателство или международното право в момента на извършването му
- Всеки човек има право на правоспособност, където и да се намира
- Никой не може да бъде подлаган на произволно или незаконно вмешателство в личния му живот, семействотому, или кореспонденцията му, нито на незаконно посегателство над неговата чести добро име
- Всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и вероизповеданието
- Всеки човек има право на свобода на изразяване
- Всякаква пропагандаза война и всякакво проповядване на национална, расова или религиозна омраза, което подбужда към дискриминация, враждебност, или насилие са забранени от закона
- Всеки човек има право на мирнисъбрания
- Никакъв бракне може да бъде сключен без доброволното и пълно съгласие на бъдещите съпрузи
- Всички лица са равни пред законаи имат право, без всякаква дискриминация, на еднаква законна закрила
- Всяко дете, без дискриминация основана на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, национален или социален произход, имотно състояниеили рождение, има право на такива мерки на закрила от страна на неговото семейство, на обществото и на държавата, каквито положението му на малолетен изисква
- Всеки гражданин има правото да гласува и да бъде избиран в истински, периодично провеждани избори, при всеобщо, равно и тайно гласоподаване
- В държави, в които има етнически, религиозни или езикови малцинства, хората, принадлежащи към тези малцинства, не могат да бъдат лишавани от правото да имат собствен културен живот, да изповядват и практикуват собствената си религия, и да си служат с родния си език.
МПГПП е част от Международния закон за човешките права, заедно с Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ) и Международният пакт за икономически, социални и културни права (МПИСКП/ИСК).[1] Наблюдението върху спазването на Международния пакт за гражданските и политическите права се извършва от Комитета по правата на човека на ООН (институция, отделна от Съвета по правата на човека на ООН, с постоянен ангажимент за разглеждане на периодичните доклади от страните по договора).
Към септември 2010 г. пактът има 72 подписа и 166 държави членки.[2] В България МПГПП е ратифициран с Указ 1199 на Президиума на Народното събрание от 23 юни 1970 г.[3]
Международният пакт за икономически, социални и културни права (ICESCR) е многостранен договор, приет от Общото събрание на ООН на 16 декември 1966 г. с Резолюция 2200A (XXI), и влязъл в сила на 3 януари 1976 г.[1] Той ангажира, участващите страни да работят за предоставяне на икономически, социални и културни права (ESCR) на несамоуправляващите се и доверителни територии и лица, включително трудови права и право на здраве, право на образование и право до адекватен жизнен стандарт. Към юли 2020 г. Пактът има 171 страни.[2] Още четири държави, включително САЩ, подписват, но не ратифицират Пакта.
ICESCR е част от Международната харта за правата на човека, заедно с Всеобщата декларация за правата на човека и Международния пакт за граждански и политически права (ICCPR), включително първия и втория незадължителен протокол на последния.[3] Пактът се наблюдава от Комитета на ООН за икономически, социални и културни права.[4]
Международна конвенция за елиминиране на расовата дискриминация (1965) забранява и заклеймява расовата дискриминация и изисква държавите да предприемат стъпки за да сложат край на всякакви подходящи средства, независимо дали се изпълняват от публични власти или други.
Конвенцията за елиминиране на всички форми на дискриминация срещу жени се фокусира върху дискриминацията, която често е системно и рутинно причинена на жени чрез „разделяне, изключване или ограничаване, направено на база на пола, която има ефект или цел да ощети или премахне признанието, прилагането или по.зването от жени [...] в политическата, икономическата, социалната, културната, гражданската или всяка друга сфера“. (Член 1) Държавите се заемат да заклеймят такава дискриминация и да предприемат незабавни мерки за да осигурят равенство.
Конвенцията срещу тормоз и други форми на жестокост, нечовешко или деградиращо отношение (1984) определя тормозът като „силна болка или страдание, независимо дали е физическо или психическо“ (Чл. 1.1), която е причинена умишлено с цел да се получи информация, като наказание или принуда или базирана на дискриминация. Този договор изисква държавите да предприемат ефективни мерки за да предотвратят тормоза в рамките на юрисдикцията си и да забранят връщането на хора по техните държави, ако има причина да се вярва, че ще бъдат измъчвани.
Конвенцията за защита на правата на мигранти работници и членове на техните семейства (1990) се отнася до лице, което „ще бъде заето, е заето или е било заето със заплащана дейност в държава, в която няма гражданство“ (Член 2.1) и на членовете на семейството му/й. Както и очертаване на общи човешки права, които такива хора трябва да ползват, договорът изяснява независимо дали документирана и в нормална и законова ситуация или не, дискриминацията не трябва да се причинява във връзка с ползването на права като свобода и сигурност, защита от насилие и лишаване от свобода.
Конвенцията за правата на лицата с увреждания (2006) отбелязва революционна смяна не само на дефиницията на хората с увреждания но също и признанието им за равни субекти с пълни и еднакви човешки права и фундаментални свободи. Договорът изяснява прилагането на права на такива хора и задължава страните да направят разумно настаняване на хора с увреждания с цел да им се позволи да използват своите правя ефективно, например с цел да се осигури техния достъп до услуги и културен живот.
Конвенцията за наложени изчезвания (2006) се отнася към феномен, който е глобален проблем. Договорът забранява „арест, задържане, отвличане или всяка друга форма на лишаване от свобода“ (член 2), дали държавни агенти или други действащи със съгласието на държавата и не приема изключения в обстоятелствата по никакъв начин за отказване на признаване на лишаване от свобода и прикриването на съдбата и местонахождението на жертвите. Целта ѝ е да сложи край на тази цинична стратегия и опит да се извършат сериозни нарушения на човешките права и да им се размине.
