Глобалният фашизъм - параметри, произход и перспективи
Проф., дфн д-р ист. Нако Стефанов
Въведение
Днес фашизмът като политическо, социално-икономическо, социо-културно, геополитическо и даже цивилизационно явление несъмнено отново става актуална тема не само в исторически план. Ставаме свидетели на засилващи се «кафяви прояви», формиращи вече отчетлива тенденция, не само в отделни страни, но и в глобален план.
При това става дума за тенденции, свързани не само с т.нар. «неофашизъм», но с доста по-мащабен феномен, демонстриращ се с глобални прояви. Всичко това ни дава право да говорим, че в текущия момент не просто се създава, но вече е консолидирана нова форма на фашизма, която характеризираме като глобален фашизъм. Именно това е целта на този кратък материал, а именно да покаже параметрите на явлението, което наричаме „Глобален фашизъм“, произхода на същия този феномен, както и вероятните перспективи на глобалния фашизъм в обозримото бъдеще.
Характеристики на световния фашизъм от началото на неговото формиране през 20-те години на ХХ век до края на Втората световна война
За да си изясним характеристиките на „Глобалния фашизъм“, т.е. параметрите на неговото възникване и функциониране, следва да направим сравнение със същностните черти на класическите форми на фашизма появили се през 20-те години на ХХ век и съществували като световно явление до края на Втората световна война.
Предвид гореспоменатите същностни черти или характеристики на фашизма, първото, което трябва да отбележим е, че същият представлява терористическа диктатура, т.е. такава която осъществява своята власт чрез масов терор. В историята на Човечеството е имало много видове и форми на терористически диктатури. За фашизма, обаче, е характерно, че той е терористическа диктатура в условията на капитализма, т.е. той е капиталистическо явление.
Това, което отличава фашизма като буржоазно-капиталистическа терористическа диктатура е във факта, че той се ражда като социално-политически, социо-културен и технико-икономически режим, налаган в обстановката на остра криза на капитализма. В момент, когато започват да се формират тенденции, които могат да доведат до революционна промяна на капитализма, т.е. до появата на алтернативна цивилилизационна форма, представлявана от един или друг вариант на социализъм.
Втора негова съществена черта е, че той се явява превантивна контрареволюция, т.е. фашизмът е предварителен, изпреварващ удар по алтернативните на капитализма сили, преди още те да са тръгнали на една повече или по-малко решителна смяна на капиталистическата система.
Още тук ще отбележим, че революционната смяна на капитализма не винаги е свързана с насилие, било то въоръжено или административно. Знаем, че има опити за такава смяна чрез демократични реформи, какъвто е случая, например, на властта на президента Салвадор Алиенде в Чили. Или такъв е даже опитът в нашата страна на Александър Стамболийски и БЗНС в началото на 20-те години на ХХ век. Земеделците в България имат намерение да изградят своеобразен „аграрен социализъм“, макар че те не са формулирали точно с такива термини обществената система, която се стремят да изградят.
Но за нас в случая е важен друг момент. Че за да изиграят ролята си на превантивна контрареволюция фашистките кръгове, нерядко се обявяват даже за „революционни сили“. Тяхната „псевдо-революционност“ състои в това, че те нанасят първо удар по буржоазно-капиталистическата парламентарно-демократична система. Само на основата на нейното анулиране, премахване, подавяне или най-малко ограничаване става възможно да бъдат унищожени, „анхилирани“ още в зародиш онези сили, които биха могли да осъществят алтернативната на капитализма промяна, т.е. да въведат един или друг социалистически формат на развитие.
Несъмнено да се нанесе унищожителен удар по буржоазно-капиталистическата парламентарно-демократична система не е способен, нито желае, нито пък е съгласен за такава стъпка цял разнообразен кръг от буржоазни, дребнобуржоазни, дясносоциал-демократически и прочее партии и движения. Те не са съгласни с премахване на буржоазната демокрация, макар че като правило са за съхраняване на капитализма като социално-икономическа система.
За такова унищожаващо буржоазно-капиталистическата демокрация действие се изисква политическа воля, решимост и най-вече интерес, които притежават само най-крайните, най-реакционните кръгове на капитала. И тъй като понякога немалка част от прокапиталистическите партии и движения са противници на премахването на буржоазно-демократичния правов ред това от своя страна определя създаването на своеобразна антифашистка политическа конфигурация. За нея е характерно най-широко многообразие на антифашистки компоненти – от чисто буржоазни и пробуржоазни елементи до най-ярки привърженици на антикапиталистическата алтернатива.
Трета същностна черта на класическия фашизъм в неговите ключови варианти – германския нацизъм, италианският фашизъм и японският милитаризъм, дошли на власт през 20-те и 30-те години на ХХ век е тази, че те като правило се формират на национална почва. Това безспорно е свързано с факта, че основните форми на капиталистическо развитие в дадения исторически момент са базирани на национално-държавна платформа.
Формулирането на тези същностни характеристики на класическия фашизъм създават достатъчно убедителна методологическа база за сравнение, определяне и класификация на различните терористически, фашизоидни и фашистки режими.
Развитието на капитализма, социализма и феномена на фашизма след Втората световна война до 70-те години на ХХ век
Победата над страните на класическия фашизъм във Втората световна войноа, в която победа огромен принос има СССР, създава условия „Червеният проект“ да стане световно явление. Така светът става свидетел на нов формат на глобализация, т.е. на все по-разширяваща се пространствена интеграция на световното човечество. Става дума за „двуформатната глобализация“, т.е. такава, която започва да се реализира в рамките на два различи модела - този на „Пакс Американа“ и другия на „Пакс Совиетика“. Тази „двуформатна глобализация“ заменя довоенния колониален формат на доминираната от Западна Европа глобализация.
Западният капитализъм след Втората световна война претърпява значителни промени. Наред с обявяването на „Студена война“ на „Червения проект“ като начин на сдържане на растящия авторитет на социалистическите идеи и комунистическото движение се провеждат значителни мероприятия за стабилизиране на капиталистическата система в Западна Европа и в Япония. Несъмнено САЩ, които след края на тази война произвеждат над 50% от брутния продукт на света разполагат със значителни възможности за такава стабилизация.
Едновременно с това се продължава въвеждането на значително по-социализирания модел на капитализма, какъвто е кейнсианския модел, доказал се още в довоенния период, както и по време на войната във формата „военно кейсианство“. Нещо повече стартира такава усъвършенствана форма, като неокейнсианството. С други думи въвежда се т.нар. държавно-монополистически /държавно-олигополистически/ модел. В рамките на същия се внедрява редица механизми на регулиране - прогресивна данъчно облагане, дългосрочно макропланиране от индикативен тип и редица други. В тази връзка както в САЩ, така и в Западна Европа започват да формират т.нар. „модели на социална пазарна икономика“/ФРГермания/, на „Великото общество“ /САЩ на президента Л.Джонсън/, в което няма да има бедност и други подобни. Като важен резултат от това е появата на т.нар. „средна класа“. Т.е. немалка част от дребната буржоазия, работническата класа и други получават достъп до относително високо равнище на удовлетворение на материалните си потребности. В тази връзка започва да се говори за обществото на 2/3 на Запад и в Япония. Като не бива да се забравя, че това се постига несъмнено за сметка на усъвършенстване на технологическата база, нови организационно-управленските платформи, повишаване на производителността на труда. Но и като резултат от използването на ресурсите на държавите от „Третия свят“, попаднали след разпада на колониализма в „неоколониални схеми“.
Важни фактори, съдействащи за надмощието на капиталистическата система в дадения момент са немалко. От една страна СССР, страните от Източна Европа, както и Китай, започнали строителството на социализма, са сред най-пострадалите от Втората световна война. Това изисква значителни усилия за тяхното възстановяване.
От друга страна за мнозинството от тези общества е характерно, че те тръгват по социалистически път от много ниско равнище на развитие на капитализма, често пъти от една доиндустриална база или най-много от равнище на първична индустриализация. В този смисъл за да се осъществи „догонване“ в план индустриализация, както показва световния опит на такива догонващи доиндустриални държави като Прусия, Япония и други, те са принудени да използват силноцентрализирани модели с ключова роля на държавата.
Съществува и трети много важен фактор. Съединените Щати след войната за известен период от време притежават пълен монопол по отношение на ядреното оръжие. Това заставя жестоко пострадалия от войната Съветски съюз да хвърля неимоверни усилия и средства за постигането на ядрен паритет, предвид необходимостта да се гарантира сигурността не само на СССР, но и на всички страни на „Червения проект“.
Всичко това, обаче, не успява да попречи въпреки трудностите, грешките, недостатъците и т.н. „Червеният проект“ благодарение на изключителните усилия, които в значителна степен влияят върху жизнения стандарт на населението, да постигне най-вече във военно-политическата сфера относително геостратегическо равновесие с ядрото на капиталистическата система – Северна Америка и Западна Европа.
Междувременно, обаче, в света на „държавния социализъм“ започват да се проявяват и задълбочават сериозни необмислени и вредни решения и действия в различни области. Например, т.нар. „борба с култа на личостта“ със своето тотално отрицание на решаващ период в развитието на СССР, нанася непоправим удар както върху разбирането на реалния процес на борба за социална справедливост, равенство и солидарност, така и по самия идеал, свързан с тези ценности. С горепосочената „борба“ е свързан още един удар върху „Червения проект“ – разбиването на неговото единство – най-вече острия конфликт между Съветския съюз и КНР. Този удар също така оказва съдбоносно въздействие върху света на социализма.
Следва да се каже и за формирането на различни тенденции на стагнация и даже на спад в икономическото развитие в рамките на стопанската динамика на ключовите социалистически страни – СССР и КНР, но и не само на тях.
Матрицата, която в КНР използват за основа на своята първоначална модернизация е централизирано-плановият модел, който се оказва напълно подходящ за дадения етап на догонващо развитие. Следва да се има предвид, че в Китай социално-икономическите процеси се отличават със своята „турбулентност“ и суровост, което е характерно за всяка революционно начало. Още повече, че става дума за осъществяването на качествени промени в едно закъсняло традиционно общество, което се стреми да излезе от „пашкула“ на своя консерватизъм и архаичност. В случая с Китай революцията съчетава по сложен синтетичен начин опит да се прескочи през цял един етап на развитие – капитализма. По своята същност китайското общество в края на 40-те години на ХХ век е основно селско полуфеодално общество. Започналата през предидущите десетилетия индустриализация е свързана или с чужд капитал или ако е китайска по произход е подчинена до голяма степен на неговите интереси.
В усилията за догонване се проявява желание за ускоряване на процеса, което е несъобразено с обективните обстоятелства, т.е. т.нар. „волунтаризъм“. Или казано с други думи става дума за идеология и практика, която вижда човешката воля за първична и решаваща сила в обществения процес. Пример за такъв „волунтаризъм“, както и за вътрешното напрежение и остро противопоставяне по повод на провежданата волунтаристична политика стават „Големият скок“(1958-1961 г.) и „Великата Пролетарска Културна революция“, оказали определено негативно влияние върху социално-икономическата динамика на страната.
В СССР в края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век се провеждат „Хрушчовските реформи“. Те начеват процес на „деикономизация“ на стопанските субекти - т.е. тяхното благосъстояние не зависи от резултатите на дейността им, или казано по друг начин - въвежда се груба уравниловка на различни равнища.
Характерен за „хрушчовските реформи е и „волунтаризмът“, т.е. лишени от логическо-системна основа планиране и дейност. Пример за това е несъобразеното с природно-климатичните условия на СССР активно налагане на „кукуруза“. Като волунтаристко се разглежда и поставянето на целите за „въвеждане на комунизма през 80-те години на ХХ век.“
По-късно пример за негативно въздействие върху социално-икономическите процеси става внедряването на т.нар. „реформи на Косигин-Либерман“. Последните заменят натуралните показатели като резултат от дейността на стопанските предприятия/нещо, което е ключово изискване в рамките на сталинския модел/ с финансови такива - печалбата като ключов показател. Така се създават възможности за финансови машинации, максимизация на нетрудови доходи. Постепенно по този начин се формира усилваща се във времето тенденция на първоначално имуществена поляризация на неетична и незаконна основа.
С времето тази поляризация се трансформира във видима социално-икономическа диференциация и неоправдано от гледна точка на целите и логиката на обществото социално неравенство. Общество, което по условие се идентифицира като такова на социалната справедливост, социалното равенство и социалната солидарност. Въпреки всичко, обаче, в дадения период не може да се говори за системна криза на социализма. Ставащото свидетелства за начеваща криза на модела на „държавния социализъм“, т.е. за необходимост от реформиране на механизмите на социалистическо възпроизводство.
В тези условия – края на 50-те до края на 70-те години на ХХ век фашизмът като социално-политическо явление и тенденция в центъра на световния капитализъм продължава да присъства в крайно ограничена, маргинална форма на т.нар. „неофашизъм“. Но в някои периферни на „Пакс Американа“ страни като, например, Чили, в условията на вероятност да се тръгне по един мирен, реформистки начин по пътя на социалистическата алтернатива, зверското лице на фашизма открито се проявява. Факт е, че фашисткият преврат, осъществен от Аугусто Пиночет и крайнодесните кръгове в страната би бил невъзможен без мощната финансова, дипломатическа и прочее подкрепа на САЩ. Този преврат е ярко свидетелство за важни моменти. Първо, че фашизмът като „спяша тенденция“ не е изчезнал в капиталистическото общество. И второ, че ядрото на това „дремещо състояние“ е центърът на световния капитализъм.
Неолиберализмът като нов формат на капитализма, разпадът на съветския и източноевропейския социализъм и раждането на „Глобалният капитал“
(краят на 70-те години на ХХ век – края на първото десетилетие на ХХI век)
„Нефтеният шок“ през 1973 год., както и свързаната с него структурна криза на капитализма през 1974-1975 год., водят до това, че водещите капиталистически кръгове в ядрото на световния капитализъм, най-вече Великобритания и САЩ, търсят нов модел на капиталистическо възпроизводство. Този модел трябва да им гарантира печалбите, които определено следват тенденция на понижаване в рамките на кейнсианските и неокейнсианските формати.
Такъв нов става неолибералният модел, основаващ се на неолиберализма като идейно-философско течение, ценностна платформа, икономическа концепция и пакет от политически програми. Неолиберализмът възниква през 30-те години на ХХ век. Но той се оформя като идеология и практика в края на 70-те, през 80-те до 90-те години на ХХ век. Това течение се базира на идеите за свободния пазар на икономическия либерализъм и монетаризъм, проповядвани от Милтън Фридман и Фридрих Хайек. За първи път елементи на неолибералния икономически модел е въведен в Чили при диктатурата на Аугусто Пиночет. Но своят относително завършен вид приема във Великобритания при Маргарет Тачър, в лицето на т.нар. „Тачъризъм“ и в САЩ при Роналд Рейгън – „Рейгъномика-та“.
В края на ХХ век той става доминиращ световната икономика модел. Неолиберализмът има широко значение, обхващащо идеология, начин на управление и комплекс от политически действия. Като последните са провеждани основно от т.нар. „неоконсервативни политически кръгове“ на Запад. Неолиберализмът до голяма степен се формира като опозиция на предходните кейнсиански и неокейсиански модели, основаващи се на идете на социал-либерализма, предполагащи социално-класово сътрудничество, съчетание на капиталистическата конкуренции с държавно регулиране и социални програми, възприемащи елементи на егалитаризма и колективизма.
Именно това преструктуриране на ядрото на капитализма и формирането на «неоконсервативно-неолибералните модели» на функциониране формира условия за поражение на СССР и източноевропейския социализъм в «Студената война». Следва да се има предвид, че междувременно през 80-те години на ХХ век бюрократизацията на номенклатурата ярко се проявава със самоволното „обграждане“ с понякога неприемливи за социалистическия обществен морал привилегии. Последните способстват за дистанциране в битов, социално-психологически и прочее план на същата тази номенклатура от останалата част от обществото. Това дистанциране се проявява в посока на създаване на егоистични настроения, но и на групови цели на част от тези ръководни слоеве, които не съвпадат с официално обявените такива. Подобна ситуация бавно, но неусетно започва да ерозира устоите на социалната конструкция на модела на „държавния социализъм“ в конкретния период.
В същия този период в рамките на неолибералния модел рязко са снижени данъците на имущите слоеве, на богатите, на капиталистите. Съответно това води до увеличаване на нормата на капиталовото натрупване. Свободните капитали се устремяват към новите сектори на икономиката – информационните технологии. Това става фактор за качествен скок на американската, японската и западноевропейските икономики през 80-те години на ХХ век. Въпреки че реалното трудово възнаграждение, например, на американците спада, доходите на американските домакинства растат за сметка на мощно развитие на потребителското кредитиране. Това от своя страна създава вълна на свръхпотребление, която пък «тегли» развитието на новите технологии.
Погледнато в дългосрочен план това развитие на потребителското и прочее свръхкредитиране води във времето към това САЩ и Западът като цяло да започнат да натрупват гигантски дългове, станали една от причините за по-късната системна криза. Но в дадения момент на 80-те години това играе специфична роля в отношенията със социалистическия свят. Потребителският бум за 2/3-ти на западното общество предизвиква в страните на социализма, особено в Източна Европа и СССР, заблуждението, че именно капитализмът създава масово материално благополучие. Формират се неизживени до днес илюзии, че социализмът е стагниращо общество, което не може да осигури подобни потребителски стандарти и технологическо развитие.
Но несъмнено ключовата причина за победата на контрареволюцията е в това, че вместо да се тръгне по пътя на реалното обновяване и преодоляване на неминуемите недостатъци на ранното социалистическо общество, каквото бе това в СССР и Източна Европа, част от висшата партийно-държавна номенклатурна върхушка тръгна по друг път – този на социално-класово, национално и цивилизационно предателство, водени от егоистични интереси.
На практика реставрацията на капитализма е инициирана от Горбачовата „перестройка”. По своята същност «перестройката» става процес на отказ на споменатата по-горе част от най-висшата партийно-държавна номенклатура в СССР от «Червения проект». Несъмнено подобна ситуация не може да не нанесе дълбоки поражения на общественото съзнание. В крайна сметка резултат от всичко това става краят на СССР и източно-европейския социализъм.
С разпада на Съветския съюз и социалистическата система в Източна Европа се създават условия за това, което в САЩ официално обявяват за „Нов Световен ред“/New World order/. Част от този нов ред е, че обективният процес на «глобализация» започна да се осъществява във формата на «американски глобализъм». Т.е. на опит за създаване на моноформатен, монополизиран свят в ключови измерения на международното развитие, а именно:
- В геополитически план – еднополярен свят ръководен от единствената останала след разпада на СССР свръхсила – САЩ, при което само последната има правото и „задължението” на използване на военна сила, както и други форми на натиск и намеса – дипломатически, информационни и т.н. Безспорно САЩ се опират и на определени многонационални механизми като блока НАТО в зоната на Атлантическия океан или Договорът за сигурност с Япония в зоната на Тихия океан, чрез които диверсифицират тежестта на носените финансови, човешки и прочее разходи за поддръжката на еднополярния свят;
- В геоикономически план – като специфична структура, на върха на която са глобалните финансови институции най-вече със североамерикански, но отчасти и със западноевропейски, и с японски произход, доминиращи производствените мощности, разположени по целия свят, а най-вече в страни с благоприятен климат и ниска цена на работната ръка, каквито несъмнено са страните от Източна и Югоизточна Азия.
- Като ключов оператор на финансовите потоци се разглеждат глобалистичните структури като МВФ и Световната банка, контролирани от САЩ, по-точно от глобализирания американски финансов капитал, а основна световна резервна валута – доларът на САЩ. Значим елемент в този геоикономически план е създаването на ЕС(Европейския съюз) като съюзна и доминирана от САЩ структура, която, обаче, в никакъв случай не следва да се допуска да придобива позицията на самостоятелен фактор. Същият този ЕС има важната задача да «овладее» и подчини бившите социалистически страни от Източна Европа на глобализирания капитал;
- В общополитически план – тенденция на „размиване на националната държава” и на създаване на глобална система на т.нар. „демокрация без граници”, при която всяка страна в света дръзнала по един или друг начин да се противопостави на САЩ, може да бъде обвинена в нарушаване на „демокрацията” и „човешките права” и съответно да бъде „наказана” за това;
- В икономически план – въздействие върху страните в света в посока на формиране на т.нар. „неолиберални модели на стопанска динамика”. Последните се опират на „три слона” – (1) пълна или почти пълна приватизация на цялото стопанско пространство, включително и социалната сфера, както и отказ от системно провеждана и отговорна държавна регулация; (2) акцент върху пазара разглеждан като демиург на развитието при условие, че като правило се засилва квазипазарната конкуренция (тъй като е трудно да се говори за „честна пазарна игра” в условията на свръхмонополизираното световно стопанство, като се изключат ниските етажи на същото); (3) чуждите инвестиции като базов източник на развитие;
- В социо-културен план - отказ както от традиционните ценности - вяра и семейство, така и от тези на «Модерна» – нация-държава, патриотизъм. Преход към ценностите на «Пост-модерна» - мултикултурализъм, джендърна концепция и други.
В тази обстановка на „края на историята“, както е обявен той от Френсис Фукуяма – един от пропагандаторите на „Новия Световен ред“, поради поражението на СССР и източноевропейския социализъм в „Студената война“ ,се променят редица от инструментите за въздействие върху масите. Тогава в условията на „Студената война“ се правят редица отстъпки на трудещите се маси, за да се запази т.нар. „класов мир“. Резултат от това става именно формирането на т.нар. „средна класа“. Както и Западът в онова време се съобразява в някаква степен с определени интереси на страните от т.нар. „Трети свят“. Тъй като присъства необходимостта да се правят определени компромиси за да бъдат държани в орбитата на „Пакс Американа“.
В новата обстановка стартира ускореното развитие на наднационална инвестиционно-финансова система. Глобализиращият се капитал основно е със североамерикански произход, но част от него има и западноевропейски, и японски корени. Същият започва да се консолидира във формата на „Глобален капитал“. Последният става основен фактор за стартиране на политическа, икономическа, социо-културна и прочее активност на глобално равнище.
В рамките на доминиращия неолиберален модел стремежът за максимизация на печалбата се освобождава от всякакви препятствия и задръжки. Става дума за задръжки, като християнски морал, необходимост да се съобразява с противодействието на организираните трудещи се маси в собствените страни или скритото недоволство на бившите колонии от наложения им след края на колониализма неоколониален ред и други.
„Глобалният капитал“ се насочи към онези дейности, които в най-максимална степен носят печалби. Такива се оказват паричните игри, т.е. игрите на финансовите борси, т.е. спекулативните игри с ценни книжа – акции и облигации. Така например преди форматирането на икономиката на Щатите в рамките на неолибералния модел работи формулата „пари - стока - пари-прим". Капиталистът за да получи по-голяма печалба трябва да произвежда повече стоки. Но в епохата на неолиберализма/неоконсерватизма влиза в действие друга формула - "пари - ценни книжа – пари-прим". Съответно основна социално-икономическа тенденция в САЩ става тази, че те спират да произвеждат продукти и преминават към производството на пари.
Ако след Втората световна война САЩ работят за укрепване на доверието в долара като най-сигурна валута в света, след премахването на златния стандарт през 1971 г., но особено от 90-те години насам, Америка решава, че е възможно да живее дълго и успешно, купувайки чрез долара продукти в световен мащаб. На практика неолибералния капитлизъм в неговия най-вече американски формат се трансформира в почти изцяло паразитна система, съществуваща за сметка на значителна част от човечеството.
Кризата на неолибералният капитализъм и настъпване на края на американския глобализъм
Въпреки загниването на системата на неолибералния капитализъм в неговия западен формат липсата на значителна противостояща алтернатива дава възможност функционирането на същата да продължава без големи сътресения.
Следва да се отбележи, обаче, че още в предходния период започват да кристализира зърната на противостоящите тенденции. Още от края на 70-те години на ХХ век в КНР започват дълбоки реформи на изпадналия в криза модел на държавния социализъм. Характерни особености на тези реформи са:
- От една страна „геополитическия маньовър“ на стремеж за включване в международната капиталистическа система на разделение на труда. Това става на фона на влошените отношения със СССР и на желанието това включване да стане на относително партньорски условия. За което, обаче, трябва да се плати със заемането на враждебни позиции спрямо СССР по редица остри въпроси;
- „Глътване“ на доза капитализъм в редица области на обществено-икономическо функциониране. Това, обаче, става при запазване на относително устойчива социалистическа ориентация като цяло. Макар че Западът, особено САЩ определено се придържат към очакването, основно усилило се през 90-те години на ХХ век, че е вероятна реставрацията на капитализма в КНР. Това очакване до голяма степен става основата на създаването на т.нар. „Кимерика“, т.е. своебразен синтез на двете икономики. Но в случая с Китай тези очаквания не се сбъдват.
Уверен в своето господство „Глобалният капитал“ най-вече с американски корени, но също и този със западноевопейски и даже японски произход, стига до загуба на чувството за баланс. В резултат на което САЩ, но и в други страни от ядрото на развития капитализъм започва процес на деиндустриализация. Производството „заминава“ в Азия – Индия, Виетнам, други страни от Югоизточна Азия, но най-вече в Китай. Така, например, редица индустриални райони на Щатите, включително Меката на американското автомобилостроене, се превръщат в „ръждиви пояси“/rust belts/.
Но Вашингтон се успокоява, че те държат финансите и иновациите. Оказва се, обаче, че има определена закономерност – там където се установява производството, натам отиват иновациите. А там, където са производството и иновациите, в тази посока вървят и финансите.
Реално неолибералният модел, въведен от глобализиращия се капитал, консолидирал се междувременно в „Глобален капитал“, създава огромни богатства за себе си. В резултат на неолиберализма и американския глобализъм светът става днес свидетел на най-голямото неравенство в цялата човешка история. Най-богатите 1% притежават 48 от световното богатство.[1]
Но от друга страна това господство на „Глобалния капитал“ става противопоказно за национално-държавния капиталистически формат на функциониране. В резултат на това „Глобалната криза“/2008-2010 г./, която тръгва от САЩ, е само началото на системната криза на неолибералния капитализъм.
„Глобалната криза“ слага край на явлението „Кимерика“. Стартира процес на увеличаването на зоните на сблъсък. За това безспорно допринася тенденцията на смяна на силовите полюси в сферата на икономиката. Т.е.превръщането на КНР в най-голяма промишлена държава.А в края на 2014 г. Китай по БВП измерен по ППС/паритет на покупателната способност/ изпреварва дотогавашния шампион САЩ. В този смисъл Вашингтон започва да разглежда Китай като пряк съперник като започва да подготвя курс на „сдържане“ на Поднебесната.
В същия период Руската федерация е разглеждана от „Глобалния капитал“ като сломена страна, която в предишния си Съветски формат е победена в „Студената война“. В Москва са монтирани управляващи политически кръгове, които формират в страната система на перифериен капитализъм, подчинена на неговата воля,. Не неусетно и изненадващо като птицата феникс Русия се възражда от пепелта на 90-те години. Появяват се сили, създаващи т.нар. „вертикал“ в управлението на държавата, разработващи нов клас оръжия и започващи стъпка след стъпка да възстановяват руския суверенитет. Така Русия започва, макар и бавно своето връщане в глобалната геополитическа игра. В крайна сметка в защита на своя суверенитет и даже нещо повече в името на своето оцеляване като страна-цивилизация тя влиза в пряк сблъсък със Запада на няколко бойни полета – Чечня, Сирия, Казахстан и Украйна.
Как и защо „Глобалният капитал“ роди „Глобалния фашизъм“?!
Както става ясно от написаното по-горе още в първото десетилетие на ХХI век започват да кристализират тенденции, противостоящи на американския глобализъм и налаганата от него неолиберална система. От една страна е формирането на геоикономическа алтернатива на предлагания от „Глобалния капитал“ неолиберален модел в лицето на „социализма с китайски характеристики“. От друга страна е появата на геополитическа съпротива на неподаващия се на подчинение на същия този „Глобален капитал“ руски цивилизационен дух. Тези тенденции стават важно условие за задълбочаване на кризата на неолибералния капитализъм, Последната от структурна започва да се транформира в системна такава.
[1] See in https://inequality.org/facts/global-inequality/#global-wealth-inequality/Последно влизане 22.08.2023/.
Фашизмът - вчера, днес, утре - същност и цели
Проф., дфн., д-р ист. Нако Стефанов
Днес проблемът за фашизма вече не е въпрос на история. От ден на ден той става все по-важен и животрептущ предвид имащите място сега политически и икономически, геополитически и геоикономически процеси в глобален план, в които все по-ясно започват да се проявяват „кафяви тенденции“. Ето защо, макар и в един кратък материал ще се опитаме да разгледаме основните моменти, характеризиращи фашизма като същност и цели - вчера, днес и утре, както като световно явление, но също така и в неговите вчерашни и днешни прояви у нас в България. Несъмнено да се пише за фашизъм в съвременни условия не е лесно. Самото понятие „фашизъм“ стана характеристика, лепваща се, например, от неолибералните средства за масова информация на всеки политически противник, който не им се харесва. Затова ще чуем, че Путин е „руски фашист“, както и може да се сблъскаме с термина „исламски фашизъм“. Да не говорим за това, че всяка проява на национализъм с „лека ръка“ е обявявана за фашистка, особено ако тя е насочена срещу „правилните“ политики, осъществявани от Брюксел и Вашингтон.
Що се отнася до сегашната обстановка в нашата страна, нещата, като че ли са още „по-объркани“. Даже мастити „леви“ изследователи с „апломб“ утвърждават, че в България никога не е имало фашизъм. Значи това някакво си там „Септемврийско антифашистко въстание“, да не говорим за „Антифашистка борба в периода 1941-1944 год.“, са просто инсинуации на „комунистически догматици“. А „дружбата“ на управляващия режим в същото това време с „приятеля Хитлер“ е просто една такава „купонна забава“. Няма да коментирам възгледите и позициите на тези, които стоят „вдясно“, за които същия този режим е невинен като моминска сълза. Някои на Запад и други в бившия Съветски съюз, обявиха че Сталин и Червената армия са „истинските агресори“, а не хитлеристка Германия. Май скоро у нас също официално ще се утвърждава, че именно комунистите са упражнявали терор, а не властта. Тези властници, които по думите на писателя Антон Страшимиров през септември 1923 година „Клаха народа така, както и турци не са го клали!” Тези властници, които през периода 1941-44 год. даваха по 50 000 лева за отрязана партизанска глава и които избиваха невинни деца.
Ето защо за фашизма вчера трябва да се говори и спори за да се показва и преоткрива истината. За фашизма днес е нужно да се предупреждава, с фашизма днес трябва да се борим. За да не се допусне фашизмът утре да унищожи човечеството.
Фашизмът вчера
„Фашизмът вчера“ несъмнено е комплексно явление, което в различните етапи на своето развитие във времето демонстрира понякога противоречиви прояви. Това е една от причините, които позволяват отново да се повтарят редица заблуди. Ето защо ще се опитаме да проникнем през тези митове и заблуди за да се разбере каква е същността на този трагичен за човечеството феномен.
Първата важна особеност на фашизма вчера, с което той се отличава от т.нар. „класически десноконсервативни партии и режими“, господствали във времето на неговото възникване през 20-те и 30-те години на ХХ век в Европа, е, че той е срещу статуквото. Т.е. той е в известен смисъл противник на същите тези режими. Той е „революция отдясно“. Неговата т.нар. „революционност“, а по-точно борба срещу статуквото, произтича от факта, че фашизмът е „превантивна контрареволюция“. В смисъл на това, че е създаден да се справи предварително с евентуално революционно антикапиталистическо усилие, още преди последното да се формира и да се прояви. Не бива да се забравя времето на възникване на световния фашизъм – „Великата депресия“ от 1929-32 год. Световният капитализъм вече има „опита“ на такова усилие проявено от руските болшевики и най-вече резултатът от това усилие - СССР. Затова създава инструментите за „убийство в зародиш“ на заплахата за своето господство.
Второто, което трябва да имаме предвид, е различието между „фашизма-движение”, т.е. фашизмът на етапа на неговото възникване и борба за власт, и „фашизма на власт”, т.е. „фашизмът-държава”.Фашизмът-движение като борба срещу статуквото в условията на политическия процес излиза извън рамките на буржоазния парламентаризъм. Той се старае да използва инструменти, които класическите десноконсервативни партии по онова време избягват. Той се стреми да придобие масов характер, за което се старае да имитира действията на левите партии. Но подобна имитация изисква значително по-висока степен на манипулация. Последната може да се открие в много различни прояви. Например, официалното наименование на хитлеристката партия е Национал-социалистическа немска работническа партия(Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei -NSDAP). Нацистите се обявяват срещу „плутокрацията“, макар че под плутокрация те разбират преди всичко свръхбогатите еврейски кръгове..., и т.н., и т.н.
Това измамно „левичарство“ на фашизма му позволява част от работническата класа на Германия да се превърне в компонент на масовата база на фашизма. Но веднъж фашизмът дошъл на власт маската се сваля. В деня на провокацията извършена от нацистите - подпалването на Райхстага Хитлер изрича: „Това е божият пръст. Сега нищо не ни възпрепятства да смажем комунистите с железен юмрук”. А Херман Гьоринг заявява през 1934 год.: „Ние бяхме принудени да се отнасяме безпощадно с враговете на държавата. Не трябва да се забравя, че във времето, когато взехме властта, повече от 6 милиона души гласуваха за комунизма на изборите за райхстага през март и 8 милиона – за марксизма. В резултат на това бяха създадени концентрационни лагери, където на първо място ние изпратихме хиляди функционери на комунистическата и на социал-демократическата партии”(цит. по Виктор Шапинов „Что такое фашизм?“ в http://shapinbaum.livejournal.com/36789.html).
Фашизмът става това, чиято същност най-вярно е описана от Георги Димитров в резолюцията на XIII пленум на ИККИ (Изпълнителния комитет на Комунистическия Интернационал) и повторена в известния му доклад на VII конгрес на Коминтерна, а именно: „Фашизмът на власт е открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистически елементи на финансовия капитал” (Г.Димитров «В борьбе за единый фронт против фашизма и войны. Статьи и речи 1935-1937», Партиздат , ЦК ВКП(б), 1937 г.).
Имало ли е фашизъм в България?
Предвид коментираното дотук нека да се запитаме дали е имало фашизъм в България? Българският капитализъм от появата на първите негови форми още в периода на Османската империя, минавайки през Руско-турската Освободителна войно през 1876-78 год., изиграла ролята на буржоазна революция, снемаща редица от османските феодални и полуфеодални ограничения, пречещи на развитието му, до 9.9.1944 год., се проявява като закъснял, недоразвит, доиндустриален тип общество. Съответно това се изразява и в неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси. Но дали тази недоразвитост влияе в такава степен, че да се говори за невъзможност на процеса на фашизация. Ще подчертаем, че за да има фашизъм са нужни две важни условия:
Първото условие е наличието на едра, олигархичен тип буржоазия. Такава, която е готова в името на защита на интересите си да пристъпи към упражняването на терористическа диктатура. И тук е нужно да признаем, че такава в нашата страна вече е изградена. Именно по време на Първата световна война на основата на спекулацията с военните доставки и недоимъка, причинен от военната обстановка, докато българските войници мрат по фронтовете, в тила се ражда крадливият и спекулативен български „едър капитал“. Формиран не чрез производство той е ориентиран не към създаване на богатство чрез съзидание, а обратното чрез кражба и „далавера“. Защото той никога не е знаел, не е могъл и най-вече не е искал да се научи да печели чрез производство и съзидание. Което го прави изключително опасен, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори той самият, че неговото „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението. Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх. Затова морално и физически е готов към осъществяването на терор спрямо собствения си народ, пренебрегвайки и разбивайки духа на национален солидаризъм създаден в предходните времена на национално-освободителна борба срещу османския поробител и за национално обединение, изразени в Съединението и Балканската война.
Второто условие е наличието не на реална заплаха, но просто на потенциал за такава, на потенциал на усилия, насочени срещу нашенския „едър капитал“. Да, такъв потенциал е имало в лицето на значими маси от мъже-камък, минали през огън и вода в три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Гневни мъже, защото техните най-искрени патриотични чувства са предадени и омърсени от „мръсната пяна“ – тогавашният „едър капитал“. И когато дошлото чрез избори на власт правителство на Александър Стамболийски тръгва, къде колебливо, а къде не, да „търси сметка“, тогава е нанесен превантивният фашистки удар.
Да, фашизацията в България, поради особеностите на българският капитализъм, не може да не протече в различни от „класическия фашизъм и нацизъм“ политически форми. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия. Българското общество, което през 20-те до началото на 40-те години, пък и по-късно, е основно селско. То с неговото патриархално съзнание трудно се подава на въздействието на фашистките идеи, лесно проникващи сред лумпенизираните градски маси. Да, такива има и в нашата страна, но те са малко по брой. Те са достатъчни за отрядите на „шпицкомандите“ през 1923-та година и за жандармерията през първата половина на 40-те години. Но абсолютно не стигат за дълги колони с факли и фанатизиран блясък в очите. Съответно в такава обстановка трудно е да се излъчи „национален водач“ - личност стояща над Бога и морала. Цар Борис е просто „хитра лисица“, стараеща се да запази короната и монархическата институция за поколенията си.
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век. Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти.
Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива, когато в подрепа на „приятеля Хитлер“ действа като окупационна сила в територии, за които България има моралното и национално право да претендира. Но когато това „национално обединение“ е извършено с помощта на хитлеристка Германия и в нейна поддръжка, страната ни загубва това си морално право. Получава се точно обратното. Срамният съюз с Хитлер довежда България до ръба на поредната национална катастрофа, изразена в откъсване не само на „новите земи“, но и в опасността от отнемане на територии от „Стара България“. От която опасност Родината ни е спасена от „проклетия Сталин и Съветския съюз“.
„Фашизмът днес“
Когато говорим за „фашизма днес“ трябва да имаме предвид, че става дума за една нова обстановка на т.нар. „глобализация“. Несъмнено глобализацията е процес древен, колкото човечеството.В случая става дума за един нов етап на глобализация, който следва да наречем „етап на глобализма по американски“. По своята същност представлява опит от страна на най-едрия глобален американски капитал за създаване на моноформатен, т.е. монополизиран свят в ключови измерения на международното развитие, а именно:
- В геополитически план – еднополярен свят ръководен от единствената останала свръхсила – САЩ, при което само последната има правото и „задължението” на използване на военна мощ, както и други форми на натиск и намеса – дипломатически, информационни и т.н. Безспорно САЩ се опират и на определени многонационални механизми като блока НАТО в зоната на Атлантическия океан или Договорът за сигурност с Япония в зоната на Тихия океан, чрез които да диверсифицират тежестта на носените финансови, човешки и прочее разходи за поддръжката на еднополярния свят;
- В геоикономически план – като специфична структура, на върха на която са глобалните финансови институции най-вече със североамерикански, но отчасти и западноевропейски, и японски произход, доминиращи производствените мощности, разположени по целия свят, а най-вече в страни с благоприятен климат и ниска цена на работната ръка, каквито несъмнено са страните от Източна и Югоизточна Азия. Като ключов оператор на финансови потоци се разглеждат глобалистичните структури като МВФ и Световната банка, контролирани от САЩ, по-точно от глобализирания американски финансов капитал, а основна световна резервна валута – доларът на САЩ. Значим елемент в този геоикономически план е създаването на ЕС(Европейския съюз) като съюзна и доминирана от САЩ структура, която, обаче, в никакъв случай не следва да се допуска да придобива позицията на самостоятелен фактор;
- В общополитически план – тенденция на „размиване на националната държава” и на създаване на глобална система на т.нар. „демокрация без граници”, при която всяка страна в света дръзнала по един или друг начин да се противопостави на САЩ, може да бъде обвинена в нарушаване на „демокрацията” и „човешките права” и съответно да бъде „наказана” за това;
- В икономически план – въздействие върху страните в света в посока на формиране на т.нар. „неолиберални модели на стопанска динамика”. Последните се опират на „три слона” – пълна или почти пълна приватизация на цялото стопанско пространство и даже социалната сфера, квазипазарна конкуренция (тъй като е трудно да се говори за „честна пазарна игра” в условията на свръхмонополизираното световно стопанство, като се изключат ниските етажи на същото) и чуждите инвестиции като базов източник на развитие;
- В общокултурен план – разработката, разпространението и пропагандирането на ценностите на пазарното общество – развитие на мултикултурализма, свръхпотребителството и свръхиндивидуализма, както и на крайните форми на хедонизма в лицето на т.нар. „джендърна или гендерна теория“, и други.
Предвид гореуказания глобализъм геополитическите и геоикономическите процеси на световно равнище е невъзможно да се разглеждат без да се има предвид ключовата роля на САЩ и по-точно на глобалния американски капитал. Проблемът, обаче, е в това, че, особено от времето на т.нар. „Глобална криза“, започнала през 2008 година, ставаме свидетели на пропукването на изгражданата система на „американски глобализъм“.
В геоикономически план от ноември 2014 година КНР стана по размер на БВП изчислен по паритет на покупателната способност първа икономическа сила в света. В геополитически план междувременно Руската федерация успя почти незабелязано да осъществи изпреварващо превъоръжаване в рамките на днешната спирала на военна надпревара. Като с изстрелването на крилатите ракети „Калибър-НК“ на 7 октомври 2015 година от Каспийско море по цели на ИДИЛ в Сирия Русия заяви за своето завръщане като ключов военно-политически и заедно с това геополитически фактор в международната политика.
На практика от 2008 година насам може да се говори, че глобалният капитализъм навлезе в състояние на системна криза. В отговор на същата се наблюдават превантивните действия, започнати от американският глобален капитал чрез т.нар. „стратегия на хаоса“. Последната включи поредица от разрушителни събития – „Арабска пролет“, Майдана в Украйна, войните в Сирия и Източна Украйна и т.н.
Може да се предполага, че целта е същата като преди Втората световна война, когато „Великата депресия от 1929-33 год.“, възникнала в САЩ е преодоляна чрез този най-страшен в историята на човечеството военен конфликт, основно разразил се на просторите на Европа и най-вече на Източна Европа след нападениеото на хитлеристка Германия над СССР. Именно в резултат на тази война Щатите, запазвайки се невредими от бурите на военните действия, успяват да се превърнат в глобална сила от първа величина.
Като звено от „стратегията на хаоса“ е и инициирането на вълната на т.нар. „бежанци“ от Близкия Изток и Северна Африка в ЕС. При което съзнателно се цели предизвикването на сблъсък с местното население, прекрасен пример за което е случаят в Кьолн. Подобни сблъсъци не могат да не родят защитни рефлекси, но наред с това и ксенофобия.
На фона на глобалистката позиция на Брюксел и на редица европейски правителства и лидери – както такива от либерално-консервативния лагер, но също и тези от ПЕС, вярно слугуващи на интересите на глобализиращия се европейски едър капитал, и на курса на „размиване на националната държава”, осъществяван от Вашингтон, ставаме свидетели на формирането на нов конфликт с разширяващи се размери. Последният формира питателна среда за онези кълнове на неофашизъм, които и без това присъстват в западното общество. Но при такава благоприятна среда тези кълнове бързо могат да се разрастнат, като при това ксенофобските фашизоидни движения да се превърнат в една или друга превърната форма на „посткласически фашизъм“.
Относно глобалния фашизъм на бъдещето
В днешният глобализиран свят следва да се признае, че човечеството е доминирано от глобалния капитал. Следователно каквито и фашистки формати да се появят, то доминиращ ще бъде този на глобалния фашизъм. Казано по друг начин либералната система на капитализма в нейните национални форми роди нацизмът и други видове фашизъм на националните държави. Съответно може да се прогнозира, че неолибералната система на капитализма, доколкото тя съществува в глобален формат с най-висока вероятност ще роди именно глобален фашизъм.
Но доколко може да се говори, че съществуват факти потвърждаващи хипотезата за глобална фашизация. За съжаление трябва да признаем, че в сегашната обстановка на системна криза на неолибералния капитализъм корпусът от такива факти за начеваща фашизация на глобално равнище става повече от показателен. Както и при класическия фашизъм целта на тази фашизация е превантивна контрареволюция, т.е. да не се позволи смяна на системата чрез нанасяне на изпреварващи удари от различно естество.
При наличието на ядрено и термоядрено оръжие, което може да гарантира небитие на цялото човечество в случай, че се тръгне към неговото използване, ставаме свидетели на нови форми на управление на осъществяването и решаването на конфликти като т.нар. „хибридна война“. Последната включва разнообразен арсенал от средства за налагане на своята воля над противника – като се започне от организационно-психологически, информационни, кибервойни, икономически санкции, дипломатически инструменти и се стигне до създаване на всякакъв род и вид саботажни и военни действия с ниска интензивност. При което, обаче, не се прекрачва червената линия на влизане във взаимноунищожителен термоядрен конфликт. Например, базови оръдия на хибридната война стават такива споразумения, налагани от глобалния капитал като Транс-Тихоокеанското партньорство – ТТП (Trans-Pacific Partnership – TPP), Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство – ТТИП(Transatlantic Trade and Investment Partnership – TTIP), които ще налагат волята на глобалния капитал над националната държава, а също така и Споразумение за търговия с услуги - СТУ (Trade in Services Agreement - TiSA). Въвеждането, например, на последното означава прекратяване на социалните функции на държавата и приватизация от глобалния капитал на такива „държавни услуги“ като здравеопазване, транспорт, финанси и т.н.
Фактически реализацията на тези споразумения означават начало на създаване на Оруеловски свят ръководен от глобална върховна власт на най-едрия капитал. Редовият трудов човек ще бъде лишен от всякакви права. За народовластие просто трябва да се забрави. Народите ще бъдат подложени на въздействието на най-съвременни средства за манипулация на индивидуалното и масовото съзнание, които ще позволяват осъществяването на ефективен контрол върху индивидите и обществото. Това на практика означава изграждане на системата на глобален фашизъм.
Вместо заключение
Вместо заключение ще повторим това, с което започнахме, а именно, че с фашизма днес трябва да се борим. За да не се допусне фашизмът утре да унищожи човечеството. Но как да се борим, на какви каузи трябва да се основе антифашистката позиция днес. И трябва ясно и открито да се каже, че днес антифашистката кауза освен хуманистичния си заряд, който несъмнено е интернационален, трябва да бъде проникната от ценостите на социална справедливост и социална солидарност, наред със силното чувство на патриотизъм. Само такова обединение ще даде на антифашизма силата, която ще му позволи да вземе връх над антихуманизма на глобалния фашизъм.
Глобалният фашизъм чука на вратата ни!
Професор, доктор на философските науки, д-р по история Нако Стефанов
Днес проблемът за фашизма вече не е въпрос на история. От ден на ден той става все по-важен и животрептущ предвид имащите място сега политически и икономически, геополитически и геоикономически процеси в глобален план, в които все по-ясно започват да се проявяват „кафяви тенденции“. Ето защо, макар и в един кратък материал ще се опитаме да разгледаме основните моменти, характеризиращи фашизма като същност и цели - вчера, днес и утре, както като световно явление, но също така и в неговите вчерашни и днешни прояви у нас в България.Несъмнено да се пише за фашизъм в съвременни условия не е лесно. Самото понятие „фашизъм“ стана характеристика, лепваща се, например, от неолибералните средства за масова информация на всеки политически противник, който не им се харесва. Затова ще чуем, че Путин е „руски фашист“, както и може да се сблъскаме с термина „исламски фашизъм“. Да не говорим за това, че всяка проява на национализъм с „лека ръка“ е обявявана за фашистка, особено ако тя е насочена срещу „правилните“ политики, осъществявани от Брюксел и Вашингтон.
Що се отнася до сегашната обстановка в нашата страна, нещата, като че ли са още „по-объркани“. Даже мастити „леви“ изследователи с „апломб“ утвърждават, че в България никога не е имало фашизъм. Значи това някакво си там „Септемврийско антифашистко въстание“, да не говорим за „Антифашистка борба в периода 1941-1944 год.“, са просто инсинуации на „комунистически догматици“. А „дружбата“ на управляващия режим в същото това време с „приятеля Хитлер“ е просто една такава „купонна забава“. Няма да коментирам възгледите и позициите на тези, които стоят „вдясно“, за които същия този режим е невинен като моминска сълза. Някои на Запад и други в бившия Съветски съюз, обявиха че Сталин и Червената армия са „истинските агресори“, а не хитлеристка Германия. Май скоро у нас също официално ще се утвърждава, че именно комунистите са упражнявали терор, а не властта. Тези властници, които по думите на писателя Антон Страшимиров през септември 1923 година „Клаха народа така, както и турци не са го клали!” Тези властници, които през периода 1941-44 год. даваха по 50 000 лева за отрязана партизанска глава и които избиваха невинни деца.
Ето защо за фашизма вчера трябва да се говори и спори за да се показва и преоткрива истината. За фашизма днес е нужно да се предупреждава, с фашизма днес трябва да се борим. За да не се допусне фашизмът утре да унищожи човечеството.
Фашизмът вчера
„Фашизмът вчера“ несъмнено е комплексно явление, което в различните етапи на своето развитие във времето демонстрира понякога противоречиви прояви. Това е една от причините, които позволяват отново да се повтарят редица заблуди. Ето защо ще се опитаме да проникнем през тези митове и заблуди за да се разбере каква е същността на този трагичен за човечеството феномен.
Първата важна особеност на фашизма вчера, с което той се отличава от т.нар. „класически десноконсервативни партии и режими“, господствали във времето на неговото възникване през 20-те и 30-те години на ХХ век в Европа, е, че той е срещу статуквото. Т.е. той е в известен смисъл противник на същите тези режими. Той е „революция отдясно“. Неговата т.нар. „революционност“, а по-точно борба срещу статуквото, произтича от факта, че фашизмът е „превантивна контрареволюция“. В смисъл на това, че е създаден да се справи предварително с евентуално революционно антикапиталистическо усилие, още преди последното да се формира и да се прояви. Не бива да се забравя времето на възникване на световния фашизъм – „Великата депресия“ от 1929-32 год. Световният капитализъм вече има „опита“ на такова усилие проявено от руските болшевики и най-вече резултатът от това усилие - СССР. Затова създава инструментите за „убийство в зародиш“ на заплахата за своето господство.
Второто, което трябва да имаме предвид, е различието между „фашизма-движение”, т.е. фашизмът на етапа на неговото възникване и борба за власт, и „фашизма на власт”, т.е. „фашизмът-държава”.Фашизмът-движение като борба срещу статуквото в условията на политическия процес излиза извън рамките на буржоазния парламентаризъм. Той се старае да използва инструменти, които класическите десноконсервативни партии по онова време избягват. Той се стреми да придобие масов характер, за което се старае да имитира действията на левите партии. Но подобна имитация изисква значително по-висока степен на манипулация. Последната може да се открие в много различни прояви. Например, официалното наименование на хитлеристката партия е Национал-социалистическа немска работническа партия(Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei -NSDAP). Нацистите се обявяват срещу „плутокрацията“, макар че под плутокрация те разбират преди всичко свръхбогатите еврейски кръгове..., и т.н., и т.н.
Това измамно „левичарство“ на фашизма му позволява част от работническата класа на Германия да се превърне в компонент на масовата база на фашизма. Но веднъж фашизмът дошъл на власт маската се сваля. В деня на провокацията извършена от нацистите - подпалването на Райхстага Хитлер изрича: „Това е божият пръст. Сега нищо не ни възпрепятства да смажем комунистите с железен юмрук”. А Херман Гьоринг заявява през 1934 год.: „Ние бяхме принудени да се отнасяме безпощадно с враговете на държавата. Не трябва да се забравя, че във времето, когато взехме властта, повече от 6 милиона души гласуваха за комунизма на изборите за райхстага през март и 8 милиона – за марксизма. В резултат на това бяха създадени концентрационни лагери, където на първо място ние изпратихме хиляди функционери на комунистическата и на социал-демократическата партии”(цит. по Виктор Шапинов „Что такое фашизм?“ в http://shapinbaum.livejournal.com/36789.html).
Фашизмът става това, чиято същност най-вярно е описана от Георги Димитров в резолюцията на XIII пленум на ИККИ (Изпълнителния комитет на Комунистическия Интернационал) и повторена в известния му доклад на VII конгрес на Коминтерна, а именно: „Фашизмът на власт е открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистически елементи на финансовия капитал” (Г.Димитров «В борьбе за единый фронт против фашизма и войны. Статьи и речи 1935-1937», Партиздат , ЦК ВКП(б), 1937 г.).
Имало ли е фашизъм в България?
Предвид коментираното дотук нека да се запитаме дали е имало фашизъм в България? Българският капитализъм от появата на първите негови форми още в периода на Османската империя, минавайки през Руско-турската Освободителна войно през 1876-78 год., изиграла ролята на буржоазна революция, снемаща редица от османските феодални и полуфеодални ограничения, пречещи на развитието му, до 9.9.1944 год., се проявява като закъснял, недоразвит, доиндустриален тип общество. Съответно това се изразява и в неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси. Но дали тази недоразвитост влияе в такава степен, че да се говори за невъзможност на процеса на фашизация. Ще подчертаем, че за да има фашизъм са нужни две важни условия:
Първото условие е наличието на едра, олигархичен тип буржоазия. Такава, която е готова в името на защита на интересите си да пристъпи към упражняването на терористическа диктатура. И тук е нужно да признаем, че такава в нашата страна вече е изградена. Именно по време на Първата световна война на основата на спекулацията с военните доставки и недоимъка, причинен от военната обстановка, докато българските войници мрат по фронтовете, в тила се ражда крадливият и спекулативен български „едър капитал“. Формиран не чрез производство той е ориентиран не към създаване на богатство чрез съзидание, а обратното чрез кражба и „далавера“. Защото той никога не е знаел, не е могъл и най-вече не е искал да се научи да печели чрез производство и съзидание. Което го прави изключително опасен, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори той самият, че неговото „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението. Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх. Затова морално и физически е готов към осъществяването на терор спрямо собствения си народ, пренебрегвайки и разбивайки духа на национален солидаризъм създаден в предходните времена на национално-освободителна борба срещу османския поробител и за национално обединение, изразени в Съединението и Балканската война.
Второто условие е наличието не на реална заплаха, но просто на потенциал за такава, на потенциал на усилия, насочени срещу нашенския „едър капитал“. Да, такъв потенциал е имало в лицето на значими маси от мъже-камък, минали през огън и вода в три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Гневни мъже, защото техните най-искрени патриотични чувства са предадени и омърсени от „мръсната пяна“ – тогавашният „едър капитал“. И когато дошлото чрез избори на власт правителство на Александър Стамболийски тръгва, къде колебливо, а къде не, да „търси сметка“, тогава е нанесен превантивният фашистки удар.
Да, фашизацията в България, поради особеностите на българският капитализъм, не може да не протече в различни от „класическия фашизъм и нацизъм“ политически форми. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия. Българското общество, което през 20-те до началото на 40-те години, пък и по-късно, е основно селско. То с неговото патриархално съзнание трудно се подава на въздействието на фашистките идеи, лесно проникващи сред лумпенизираните градски маси. Да, такива има и в нашата страна, но те са малко по брой. Те са достатъчни за отрядите на „шпицкомандите“ през 1923-та година и за жандармерията през първата половина на 40-те години. Но абсолютно не стигат за дълги колони с факли и фанатизиран блясък в очите. Съответно в такава обстановка трудно е да се излъчи „национален водач“ - личност стояща над Бога и морала. Цар Борис е просто „хитра лисица“, стараеща се да запази короната и монархическата институция за поколенията си.
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век. Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти.
Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива, когато в подрепа на „приятеля Хитлер“ действа като окупационна сила в територии, за които България има моралното и национално право да претендира. Но когато това „национално обединение“ е извършено с помощта на хитлеристка Германия и в нейна поддръжка, страната ни загубва това си морално право. Получава се точно обратното. Срамният съюз с Хитлер довежда България до ръба на поредната национална катастрофа, изразена в откъсване не само на „новите земи“, но и в опасността от отнемане на територии от „Стара България“. От която опасност Родината ни е спасена от „проклетия Сталин и Съветския съюз“.
„Фашизмът днес“
Когато говорим за „фашизма днес“ трябва да имаме предвид, че става дума за една нова обстановка на т.нар. „глобализация“. Несъмнено глобализацията е процес древен, колкото човечеството.В случая става дума за един нов етап на глобализация, който следва да наречем „етап на глобализма по американски“. По своята същност представлява опит от страна на най-едрия глобален американски капитал за създаване на моноформатен, т.е. монополизиран свят в ключови измерения на международното развитие, а именно:
- В геополитически план – еднополярен свят ръководен от единствената останала свръхсила – САЩ, при което само последната има правото и „задължението” на използване на военна мощ, както и други форми на натиск и намеса – дипломатически, информационни и т.н. Безспорно САЩ се опират и на определени многонационални механизми като блока НАТО в зоната на Атлантическия океан или Договорът за сигурност с Япония в зоната на Тихия океан, чрез които да диверсифицират тежестта на носените финансови, човешки и прочее разходи за поддръжката на еднополярния свят;
- В геоикономически план – като специфична структура, на върха на която са глобалните финансови институции най-вече със североамерикански, но отчасти и западноевропейски, и японски произход, доминиращи производствените мощности, разположени по целия свят, а най-вече в страни с благоприятен климат и ниска цена на работната ръка, каквито несъмнено са страните от Източна и Югоизточна Азия. Като ключов оператор на финансови потоци се разглеждат глобалистичните структури като МВФ и Световната банка, контролирани от САЩ, по-точно от глобализирания американски финансов капитал, а основна световна резервна валута – доларът на САЩ. Значим елемент в този геоикономически план е създаването на ЕС(Европейския съюз) като съюзна и доминирана от САЩ структура, която, обаче, в никакъв случай не следва да се допуска да придобива позицията на самостоятелен фактор;
- В общополитически план – тенденция на „размиване на националната държава” и на създаване на глобална система на т.нар. „демокрация без граници”, при която всяка страна в света дръзнала по един или друг начин да се противопостави на САЩ, може да бъде обвинена в нарушаване на „демокрацията” и „човешките права” и съответно да бъде „наказана” за това;
- В икономически план – въздействие върху страните в света в посока на формиране на т.нар. „неолиберални модели на стопанска динамика”. Последните се опират на „три слона” – пълна или почти пълна приватизация на цялото стопанско пространство и даже социалната сфера, квазипазарна конкуренция (тъй като е трудно да се говори за „честна пазарна игра” в условията на свръхмонополизираното световно стопанство, като се изключат ниските етажи на същото) и чуждите инвестиции като базов източник на развитие;
- В общокултурен план – разработката, разпространението и пропагандирането на ценностите на пазарното общество – развитие на мултикултурализма, свръхпотребителството и свръхиндивидуализма, както и на крайните форми на хедонизма в лицето на т.нар. „джендърна или гендерна теория“, и други.
Предвид гореуказания глобализъм геополитическите и геоикономическите процеси на световно равнище е невъзможно да се разглеждат без да се има предвид ключовата роля на САЩ и по-точно на глобалния американски капитал. Проблемът, обаче, е в това, че, особено от времето на т.нар. „Глобална криза“, започнала през 2008 година, ставаме свидетели на пропукването на изгражданата система на „американски глобализъм“.
В геоикономически план от ноември 2014 година КНР стана по размер на БВП изчислен по паритет на покупателната способност първа икономическа сила в света. В геополитически план междувременно Руската федерация успя почти незабелязано да осъществи изпреварващо превъоръжаване в рамките на днешната спирала на военна надпревара. Като с изстрелването на крилатите ракети „Калибър-НК“ на 7 октомври 2015 година от Каспийско море по цели на ИДИЛ в Сирия Русия заяви за своето завръщане като ключов военно-политически и заедно с това геополитически фактор в международната политика.
На практика от 2008 година насам може да се говори, че глобалният капитализъм навлезе в състояние на системна криза. В отговор на същата се наблюдават превантивните действия, започнати от американският глобален капитал чрез т.нар. „стратегия на хаоса“. Последната включи поредица от разрушителни събития – „Арабска пролет“, Майдана в Украйна, войните в Сирия и Източна Украйна и т.н.
Може да се предполага, че целта е същата като преди Втората световна война, когато „Великата депресия от 1929-33 год.“, възникнала в САЩ е преодоляна чрез този най-страшен в историята на човечеството военен конфликт, основно разразил се на просторите на Европа и най-вече на Източна Европа след нападениеото на хитлеристка Германия над СССР. Именно в резултат на тази война Щатите, запазвайки се невредими от бурите на военните действия, успяват да се превърнат в глобална сила от първа величина.
Като звено от „стратегията на хаоса“ е и инициирането на вълната на т.нар. „бежанци“ от Близкия Изток и Северна Африка в ЕС. При което съзнателно се цели предизвикването на сблъсък с местното население, прекрасен пример за което е случаят в Кьолн. Подобни сблъсъци не могат да не родят защитни рефлекси, но наред с това и ксенофобия.
На фона на глобалистката позиция на Брюксел и на редица европейски правителства и лидери – както такива от либерално-консервативния лагер, но също и тези от ПЕС, вярно слугуващи на интересите на глобализиращия се европейски едър капитал, и на курса на „размиване на националната държава”, осъществяван от Вашингтон, ставаме свидетели на формирането на нов конфликт с разширяващи се размери. Последният формира питателна среда за онези кълнове на неофашизъм, които и без това присъстват в западното общество. Но при такава благоприятна среда тези кълнове бързо могат да се разрастнат, като при това ксенофобските фашизоидни движения да се превърнат в една или друга превърната форма на „посткласически фашизъм“.
Относно глобалния фашизъм на бъдещето
В днешният глобализиран свят следва да се признае, че човечеството е доминирано от глобалния капитал. Следователно каквито и фашистки формати да се появят, то доминиращ ще бъде този на глобалния фашизъм. Казано по друг начин либералната система на капитализма в нейните национални форми роди нацизмът и други видове фашизъм на националните държави. Съответно може да се прогнозира, че неолибералната система на капитализма, доколкото тя съществува в глобален формат с най-висока вероятност ще роди именно глобален фашизъм.
Но доколко може да се говори, че съществуват факти потвърждаващи хипотезата за глобална фашизация. За съжаление трябва да признаем, че в сегашната обстановка на системна криза на неолибералния капитализъм корпусът от такива факти за начеваща фашизация на глобално равнище става повече от показателен. Както и при класическия фашизъм целта на тази фашизация е превантивна контрареволюция, т.е. да не се позволи смяна на системата чрез нанасяне на изпреварващи удари от различно естество.
При наличието на ядрено и термоядрено оръжие, което може да гарантира небитие на цялото човечество в случай, че се тръгне към неговото използване, ставаме свидетели на нови форми на управление на осъществяването и решаването на конфликти като т.нар. „хибридна война“. Последната включва разнообразен арсенал от средства за налагане на своята воля над противника – като се започне от организационно-психологически, информационни, кибервойни, икономически санкции, дипломатически инструменти и се стигне до създаване на всякакъв род и вид саботажни и военни действия с ниска интензивност. При което, обаче, не се прекрачва червената линия на влизане във взаимноунищожителен термоядрен конфликт. Например, базови оръдия на хибридната война стават такива споразумения, налагани от глобалния капитал като Транс-Тихоокеанското партньорство – ТТП(Trans-Pacific Partnership –TPP), Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство – ТТИП(TransatlanticTradeandInvestmentPartnership–TTIP), които ще налагат волята на глобалния капитал над националната държава, а също така и Споразумение за търговия с услуги - СТУ(Trade in Services Agreement - TiSA). Въвеждането, например, на последното означава прекратяване на социалните функции на държавата и приватизация от глобалния капитал на такива „държавни услуги“ като здравеопазване, транспорт, финанси и т.н.
Фактически реализацията на тези споразумения означават начало на създаване на Оруеловски свят ръководен от глобална върховна власт на най-едрия капитал. Редовият трудов човек ще бъде лишен от всякакви права. За народовластие просто трябва да се забрави. Народите ще бъдат подложени на въздействието на най-съвременни средства за манипулация на индивидуалното и масовото съзнание, които ще позволяват осъществяването на ефективен контрол върху индивидите и обществото. Това на практика означава изграждане на системата на глобален фашизъм.
Вместо заключение
Вместо заключение ще повторим това, с което започнахме, а именно, че с фашизма днес трябва да се борим. За да не се допусне фашизмът утре да унищожи човечеството. Но как да се борим, на какви каузи трябва да се основе антифашистката позиция днес. И трябва ясно и открито да се каже, че днес антифашистката кауза освен хуманистичния си заряд, който несъмнено е интернационален, трябва да бъде проникната от ценостите на социална справедливост и социална солидарност, наред със силното чувство на патриотизъм. Само такова обединение ще даде на антифашизма силата, която ще му позволи да вземе връх над антихуманизма на глобалния фашизъм.
Имало ли е фашизъм в България? И маловажно ли е миналото за бъдещето на България?
Проф. дфн, д-р ист. Нако Стефанов
Въпросът за това имало ли е фашизъм в България влезе в „дневния ред“ на Народното събрание. При което в разговор по телевизия БТВ депутатът Спас Гърневски в атаката си срещу декларация на БСП срещу провеждането на т.нар. „проява Луков марш“, в която се споменава за Народния съд, цитира мнение на директора на Института за исторически изследвания доц. д-р Даниел Вачков. Според последния в България не е имало фашизъм. От друга страна е проблемът свързан с „новите учебници“ в училище, където, следвайки именно такива разбирания за България въобще не се споменава, че е имало фашизъм. А от трета страна е виждането, изразено от видни политици, дори такива с „леви възгледи“, според които това са маловажни въпроси, пред страната ни има къде по-важни задачи. Затова не следва обществото да се съсредоточава в събитията на миналото...
На фона на всичко това нека и ние да се запитаме дали е имало фашизъм в България? Следва да започнем с развитието на капитализма. Нужно е да се има предвид, че не просто капитализмът, но развитият такъв е социално-икономическата и политическаа платформа, на основата на която се ражда фашизмът в неговите разнообразни форми – италианския фашизъм, германски национал-социализъм, френски кагуларизъм и т.н.
Първите прояви на българския капитализъм могат да се датират още в периода на Османската империя. Руско-турската Освободителна война през 1876-78 год., изиграва ролята на буржоазна революция, снемаща редица от османските феодални и полуфеодални ограничения, пречещи на динамиката на българския капитализъм. Въпреки това до 9.9.1944 год. той се изявява като закъснял, недоразвит, доиндустриален тип общество. Съответно това се изразява и в неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси.
Но дали тази недоразвитост влияе в такава степен, че да се говори за невъзможност на процеса на фашизация. Ще подчертаем, че за да има фашизъм са нужни две важни условия:
Първото условие е наличието на едра, олигархичен тип буржоазия. Такава, която е готова в името на защита на интересите си, когато пресметне, че те са заплашени, да пристъпи към упражняването на терористическа диктатура. И ето тук е нужно да признаем, че такава в нашата страна вече е изградена.По време на Първата световна война на основата на спекулацията с военните доставки, паразитирайки също така на недоимъка, причинен от военната обстановка, докато българските войници мрат по фронтовете, в тила се ражда крадливият и спекулативен български „едър капитал“.Формиран не чрез производство той е ориентиран не към създаване на богатство чрез съзидание, а обратното чрез кражба и „далавера“.
Защото той никога не е знаел, не е могъл и най-вече не е искал да се научи да печели чрез производство и съзидание. Това го прави изключително опасен, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори той самият, че неговото „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението.Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх.
Затова морално и физически е готов към осъществяването на терор спрямо собствения си народ, пренебрегвайки и разбивайки духа на национален солидаризъм създаден в предходните времена на национално-освободителна борба срещу османския поробител и за национално обединение, изразени в Съединението и Балканската война.
Второто условие е наличието не на реална заплаха, но просто на потенциал за такава, на потенциал на усилия, насочени срещу нашенския „едър капитал“. Да, такъв потенциал е имало в лицето на значими маси от мъже-камък, минали през огън и вода в три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Гневни мъже, защото техните най-искрени патриотични чувства са предадени и омърсени от „мръсната пяна“ – тогавашният „едър капитал“. И когато, дошлото чрез избори на власт правителство на Александър Стамболийски тръгва, къде колебливо, а къде не, да „търси сметка“, тогава е нанесен превантивният фашистки удар.
Да, фашизацията в България, поради особеностите на българският капитализъм, не може да не протече в различни от „класическите“ италиански фашизъм и германски нацизъм политически форми. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия.
Българското общество, което през 20-те до началото на 40-те години на ХХ век, пък и по-късно, е основно селско. То с неговото патриархално съзнание трудно се подава на въздействието на фашистките идеи, лесно проникващи сред лумпенизираните градски маси. Да, такива има и в нашата страна, но те са малко по брой. Те са достатъчни за отрядите на „шпицкомандите“ през 1923-та година и за жандармерията през първата половина на 40-те години. Но абсолютно не стигат за дълги колони с факли и фанатизиран блясък в очите. Съответно в такава обстановка трудно е да се излъчи „национален водач“ – личност стояща над Бога и морала. Цар Борис е просто „хитра лисица“, стараеща се да запази короната и монархическата институция за поколенията си и къде пряко, а къде косвено съдейства за фашизация на държавата. В този смисъл у нас монархията се явява един от стълбовете на фашизация на българското общество. В този смисъл фашизоидният режим у нас е в специфичната форма на монархо-фашизъм
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век.
Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти.Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт, т.е. фашизоидите в България напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм. Режимът определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива. И за да не сме голословни ще цитираме няколко цифри. Страхуваме се, че днес за младите поколения тези неща са почти неизвестни и затова е нужно да се припомнят именно конкретните факти и цифри.
Така например само в т.нар. „септемврийски погром” загиват както от въоръжените части подкрепили превратаджийското деветоюнско правителство, така и от различни шпицкоманди, над 20 000 човека. По повод на неописуемите жестокости на погромаджиите писателят Антон Страшимиров изрича тежките, но верни думи „Клаха народа така, както турчин не го е клал”. Следваща стъпка на терора е 1925 година, когато стотици невинни българи са убити само, защото са привърженици на комунистически възгледи.
Още по-страшни форми взема държавният терор, т.е. обявената от монархо-фашизма Гражданска война срещу собствения си народ, в периода 1 март 1941 година - 9 септември 1944 година. Без съд и присъда са убити 29 210 души, от които 20 070 ятаци и помагачи и 9 140 партизани. Изгорени са 2 139 къщи. Зверствата стигат дотам, че тяхна жертва падат невинни и невръстни деца, както става например в с. Ястребино и на десетки други места.
По силата на Закона за защита на нацията 11 392 граждани от еврейски произход от т.нар. „нови земи” в Западна Тракия и Вардарска Македония са депортирани в нацистките лагери на смъртта. От тях след войната остават живи само една минимална част. В старите предели на България 50 000 граждани от еврейски произход са интернирани извън родните места и са принудени да изпитат всички прелести на това да бъдат „граждани втора категория”. Общо в страната действат 261 затвора и 22 концлагера.
Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива, когато в подкрепа на „приятеля Хитлер“ действа като окупационна сила в територии, за които България има моралното и национално право да претендира. Но когато това „национално обединение“ е извършено с помощта на хитлеристка Германия и в нейна поддръжка, страната ни загубва това си морално право. Получава се точно обратното.
Срамният съюз с Хитлер довежда България до ръба на поредната национална катастрофа, изразена в откъсване не само на „новите земи“, но и в опасността от отнемане на територии от „Стара България“. От която опасност Родината ни е спасена от „проклетия Сталин и Съветския съюз“.
Накрая стигаме до въпроса доколко е маловажен този въпрос. И тук си спомняме романът-антиутопия на Джордж Оруел „1984“ с известната мисъл, че „Който контролира миналото – контролира бъдещето, който контролира сегашното – контролира миналото“. Остава само да си зададем въпроса ако оставим фашизоидите да контролират сегашното, да пренебрегват истината и да създават превратна картина на миналото, няма ли утре да се сблъскаме с „фашизма ва бъдещето“.
Западноевропейският фашизъм и фашизмът в България – общо и особено
Проф. дфн, д-р ист. Нако Стефанов
Въведение
Днес темата за фашизма става все по-важна и животрептяща. В момента наблюдаваме фашизоидни рецидиви в страните на т.нар. „Колективен Запад“. Но подобни се виждат и при държавите от Източна Европа. По отношение на последните следва веднага да отбележим, че въпреки стремежите на днешните политически и бизнес „елити“ на страните на бившия източноевропейски социализъм да са част от този т.нар. „Колективен Запад“, тези общества все още трудно бихме причислили към същия този Запад.
Така или иначе, но фашизоидната заплаха надвисва и над нашата Родина. За съжаление у нас фашизоидните прояви доста отчетливо се проявяват. Те имат различни аспекти и произход. Свързани са с т.нар. глобален фашизъм в неговите неолиберални изяви. Но имат отношение и към миналото.
Именно върху този аспект на фашизоидните рецидиви у нас ще дискутираме в дадения материал, доколкото той е в пряка връзка с отбелязването на 100-годишнината от началото на Септемврийското Антифашистко въстание 1923 година.
Една от най-ярките демонстрации на горните рецидиви е отричането на фашисткия характер на Деветоюнския преврат довел до Юнското и Септемврийското въстания през 1923 г., както и на цялата по-нататъшна динамика на фашизма у нас, включително в неговата пикова фаза в първата половина на 40-те години на ХХ век. Това отрицание се осъществява в най-широк план. От една страна фашизмът в Отечеството ни се разглежда като „защита на демокрацията“ от „диктаторски изстъпления“ /намекващи за правителството на БЗНС, начело с А. Стамболийски/, както и от болшевишко-комунистически заговор, насочен срещу установения ред, носещ благодеяние и спокойствие на българския народ.
От друга страна са твърденията, че в България най-много може да се говори за авторитарна власт, но не за фашизъм. И след всичко това следват обвиненията, че видите ли тези, които говорят за наличието на фашизъм в България клеветят Родината и служат на антибългарски сили.
Така или иначе, но на подобни фалшификации и манипулации с истината трябва да се даде отговор. Това е и целта на дадения материал. На основата на сравнение със западноевропейските форми на фашизма да се анализира доколко те имат нещо общо с българските фашистки прояви, но също така и с какво се различават от най-класическите фашистки формати – италианския фашизъм и германския нацизъм.
Критерии за типологизация на фашизма
Възникването на идеологията и практиката на фашизма като родово понятие, включващо многобройна и разнородна група от партии, движения и държавно-политически системи, представлява едно от ключовите събития в развитието на капитализма през ХХ век, както и в съвременната история на човечеството. Въпреки общия родов корен фашизмът в неговия италиански вариант, както и германският нацизъм, испанският фалангизъм, клерикалният фашизъм, другите фашистки и фашизоидни движения, партии и режими в Европа в периода 20-те – първата половина на 40-те години, носят множество отличаващи ги особености. Нерядко те се конкурират помежду си, враждуват и даже понякога си сътрудничат.
В този смисъл типологията на фашизма като родово понятие е значително затруднена, което обаче, не означава че е невъзможна. Важният момент в това отношение е какви следва да бъдат критериите, на основата на които да се типологизира и класифицира феноменът на фашизма – бил той идеология или практика.
В дадения доклад ще се опитаме да дадем собствен вариант на тези критерии, както и тяхната обосновка. На тази база ще сравним класическите формати – италианския фашизъм и германския нацизъм с динамиката на политическата практика и придружаващата я идейна и идеологическа обосновка в България във времето от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г. По този начин ще успеем да разберем дали в България е имало фашизъм и в тази връзка дали Септемврийското въстание през 1923 г. е първата масова антифашистка въоръжена проява в света.
Първата стъпка в предложените критерии е тяхната класификация. По наше мнение следва да се говори за следните категории:
- Съществени характеристики на фашизма – става дума за такива черти на явлението „фашизъм“, които изразяват неговата същност и които характеризират всичките най-разнородни форми и прояви на фашизма;
- Характерни черти - това са такива характеристики, които в значителна степен дават „лице“ на даден формат на фашизма. Но те се явяват отличителна проява само за отделния фашистки формат. Обаче в никакъв случай характерната черта не изразява съществените, съдържателните аспекти на фашизма като родово понятие;
- Несъществени характеристики – това са тези, които за разлика от съществените такива – отразяващи най-важни общи моменти за всички фашистки форми, както и характерните черти, указващи за важни аспекти на отделните форми на фашизма, представляват характеристики, които присъстват в една или друга форма като детайл, изразяващ някаква не много значима особеност.
Съществените характеристики на фашизма – общ преглед
Когато започваме дискурса за съществените черти на фашизма трябва още в самото начало на отбележим следното: За фашизма като сложно социално-политическо, икономическо, социо-културно, психологическо, геополитическо, цивилизационно и прочее явление са характерни като правило със своите изключения две основни фази – фазата на „фашизъм-движение“ и фазата „фашизъм на власт“. При което самият фашизъм значително се изменя в тези различни фази. Но колкото и да се трансформира за него остава в сила поговорката, че „Вълкът кожата си мени, но нрава – не“.
Тук веднага ще добавим, че като една от най-съществените характеристики на фашизма следва да се посочи, че и като идеология, и като практика той изразява интересите на най-крайната и реакционна част на едрия капитал. Несъмнено към фашизма като движение, респ. партия, стремящи се към властта, както и фашизмът вече на власт, създаващ собствена фашистка политическа система, се присъединяват редица представители на други социални групи и класи – кариеристична интелигенция, дребна и средна буржоазия, градски лумпенпролетариат, определени конформистки среди на работническата класа и други. Но именно гореспоменатата крайно-реакционна част на едрия капитал не просто стои зад фашизма като движение или партия, или като власт. Тя често пъти пряко участва със своите представители в упражняването на властта. В крайна сметка може да се заключи, че за всички форми на фашизма най-съществена характеристика е това, че той е власт на най-реакционната част на едрия капитал.
Друга съществена характеристика също валидна за всички без изключение прояви на фашизма е тази, че той е т.нар. превантивна контрареволюция. Т.е. нанася се предварителен удар по народните маси, още преди настроенията за категорична промяна да са се превърнали в неустрашимо желание за действие. Това става при ситуации като следните:
- Първа ситуация: Не се чака революционни настроения да обхванат масите – такъв е случаят с германския нацизъм. Чрез подпалването на Райхстага се осъществява провокация, използвана за да се нанесе превантивен удар по леви и всякакви други несъгласни с фашизма сили, включително религиозни кръгове;
- Ситуация втора: Дошло по легален начин на власт правителство, например на Ал. Стамболийски в България или на Салвадор Алиенде в Чили желаят да осъществят решителни реформи. Фашизмът не чака тези реформи да започнат и действа изпреварващо.
Трета съществена характеристика е осъществяването на масов терор. Именно факта, че е превантивна контрареволюция тласка фашизма да упражнява масов терор като начин да сплаши народните маси, да стресне, да ги вцепени така, че да не окажат съпротива на осъществяването от фашизма политика в интерес на най-реакционната част на едрия капитал.
В пряка връзка с горната характеристика е и следващата съществена черта. За да реализира курса си на масови репресии срещу трудовите хора фашизмът изгражда една или друга идеологическа платформа не просто на враждебността, но на омразата и още по-точно на ненавистта.
При което противниците или несъгласните с фашизма не се оприличават даже на хора. Те са „недочовеци“/Untermensch/, т.е. те са някакви подобия на животни. Такава платформа на ненавистта може да бъде изградена на базата на етнофобия /юдофобия, русофобия, славянофобия или други/ или на някаква идейно-политическа основа/антикомунизъм, расизъм, социал-дарвинизъм и други/.
Характерни черти на фашизма
Нека да се спрем на някои характерни черти на германския нацизъм, които, обаче, не са споделяни от мнозинство други фашистки движения, партии и прояви. Например, за италианския фашизъм не е характерен „антисемитизма“/юдофобията/. Но горните добре илюстрират самата категория характерни черти.
Следва ясно да се каже, че при германския нацизъм ясно се различават двата етапа:
- Първи етап на нацизма като движение, стремящо се да вземе властта;
- Втори етап на нацизма на власт.
Първия етап протича в период, когато революционните настроения в
Германия, въпреки разгрома на Ноемврийската революция от 1918 г., още не са отшумели. Именно това определя някои характерни черти на нацизма на този първи етап. Първата важна особеност на германския нацизъм, е че той е замислен още, когато Хитлер е далеч от това да се присъедини към Германската Работническа партия (Deutsche Arbeiterpartei, DAP) на Антон Дрекслер.
Последната се явява специфична политическа конструкция. Известно е, че самият А. Дрекслер преди още да създаде тази партия формира т.нар. «Комитет на свободните работници за достоен мир» (Freien Arbeiterausschuss für einen guten Frieden). Съвсем не е случайно, че този комитет е създаден с подкрепата на доктор Паул Тафел /Paul Tafel/ — директор на компанията MAN - Maschinenfabrik Augsburg-Nürnberg. Корените на MAN са производствени мощности, разположени в региона Рур и Южна Германия. За най-старо предприятие-предшественик се счита металургичният завод Св. Антоний (на немски: Eisenhütte St. Antony), основан през 1758 г. в Оберхаузен (на немски: Oberhausen). Това предприятие поставя основата за развитието на минната индустрия в Рурския регион[1].
Д-р Паул Тафел е известен и като лидер на Пангерманския съюз (Alldeutscher Verband) — националистическо обединение, съществувало от 1891 до 1939 г. Той е и член на т.нар. дружество Туле /Thule-Gesellschaft/[2] Оказва силно влияние върху политиката на Германската империя, особено предвид и силните му връзки с т.нар. Аграрен съюз. Последният е смятан за един от най-силните идеологически кръгове в страната. Идейна основа на Пангерманския съюз са шовинизма, милитаризма, пангерманизма, експанзионизма, юдофобията и антиславянските настроения. Целта на този комитет, насочван от П. Тафел, е да се работи сред германските работници, опирайки се на национализма и шовинизма като противодействие срещу идеите на революционния марксизъм.
Следва да се отбележи, че в самото начало национал-социалистическият феномен представлява идейно-политическа химера, т.е. съединение на пръв поглед на несъвместими компоненти – идеологията на едрата буржоазия с елементи на идеи, съзвучни с интересите на работническата класа по пътя на национализма и шовинизма. Целта на формирането на тази идейно-политическа химера е отвличане най-малко на част от работническата класа от въздействието на каквато и да е алтернатива на капитализма – била тя еволюционна на социал-демокрацията или революционна на силите на революционния марксизъм, станали по-късно известни като комунистически партии.
В тази химерна природа на нацисткото движение можем да намерим още една важна характеристика. То не само се декларира, поне като име, като партия на работническата класа, но и като революционна партия. Известно е, че първоначално самият Адолф Хитлер е искал да назове организацията „Партия на социалистическите революционери“. Рудолф Юнг[3] успява да го убеди, че името "NSDAP" е по-приемливо[4].
Ако се опитаме да видим разликата между нацизма и „класическите десни консервативни партии и режими“, които преобладават в момента на неговото възникване през 20-те и 30-те години на ХХ век в Европа, то е именно в „революционаризма“ на нацистката партия. Нацистката партия е за радикална, а не за еволюционна промяна на статуквото. Тя се обявява в известен смисъл за противник на десните консервативни партии и създадените от тях правителствени режими, а всъщност се обявява срещу буржоазния парламентаризъм.
Нацисткото движение като борба срещу статуквото в контекста на политическия процес надхвърля буржоазния парламентаризъм. Всъщност нацистите открито заявяват, че са готови да използват инструменти, които класическите десни консервативни партии по това време предпочитат да избягват.
Но нацистката партия иска да получи повече или по-малко масова подкрепа. Нацисткото движение се стреми да придобие масов характер, като включи като поддръжници поне част от работниците. И започва да имитира действията на леви партии. Подобна имитация обаче изисква много по-висока степен на манипулация. Последната може да се намери в много различни прояви. Например, официалното наименование на партията на Хитлер е Национал-социалистическа германска работническа партия (NSDAP). Нацистите се обявяват против „плутокрацията“, макар че под термина „плутокрация“ те обозначават ултра богатите еврейски кръгове ... оправдавайки с такива лозунги своя антисемитизъм сред обикновените немци и т.н., и т.н.
Фактически демагогията на това измамно „левичарство“ на нацизма-движение му позволява част от работническата класа и дребнобуржоазните слоеве на Германия, които също страдат от едрия капитал, да се превърнат в компонент на масовата база на фашизма.
Но идването на нацистката партия на власт започва стъпка по стъпка да разкрива каква е целта на нацистката революционност. Става ясно, че нацизмът е „революция отдясно“. Но неговата революционност“, а по-точно премахването на установилото се буржоазно-демократическо статукво произтича от факта, че фашизмът е „превантивна контрареволюция“. Не случайно нацизмът идва на власт в годините на „Великата депресия“(1929-1933 г.) явила се дълбока системна криза на тогавашния либерален капитализъм. Олигархичните кръгове стоящи зад нацизма отчитат факта, че буржоазно-демократичните механизми могат да се окажат недостатъчна преграда пред силите, стремящи се към осъществяване на социалистическа алтернатива на капитализма.
Затова на власт е „извикан“ нацизмът. Той е формиран, подкрепян и „хранен“ за да се справи предварително с евентуално революционно антикапиталистическо усилие още преди последното да се създаде и да се прояви. Световният капитализъм вече има „опита“ на такова усилие проявено от руските болшевики и най-вече резултатът от това усилие - СССР. Затова създава инструментите за „убийство в зародиш“ на заплахата за своето господство.
Редицата провокации като, например, подпалването на Райхстага свалят „псевдо-революционната и псевдо-работническа маска“ на нацизма. В деня на провокацията извършена от нацистите - подпалването на Райхстага Хитлер изрича: „Това е божият пръст. Сега нищо не ни възпрепятства да смажем комунистите с железен юмрук”[5].
Следва да се каже, че и по-нататък нацистите продължават с определена демагогска пропагандистка линия свързана с представянето на нацисткия режим като „режим на народа“. Правят се даже усилия в това отношение като дейността на такива организации като „Сила чрез радост“ (Kraft durch Freude), някои стъпки на т.нар. Германски работнически фронт (Deutsche Arbeitsfront, DAF) и други.
Но с началото на Втората световна война и особено с нападението против СССР и терористическите действия на хитлерофашизма на окупираната съветска територия, става ясен ужасяващият характер на нацисткия режим. При което даже в самата Германия именно страхът упражняван от такива организации като Гестапо и други, става основния инструмент за поддръжка на властта на Нацистката партия.
В обобщение може да се каже, че въпреки очевидните идеологически и политически разлики между нацизма като движение и нацизма във властта, т.е. нацистката държава, основното съдържание на нацистката идеологическа сърцевина не се променя - шовинизъм, експанзионизъм, расизъм, антикомунизъм, социал-дарвинизъм, юдофобия и прочее. „Революционният характер“ на нацисткото движение, неговата уж „социалистическа ориентация“ са фалшиви маски, които нацистите лесно изхвърлят. В крайна сметка става ясно, че това е античовешка идеология, която нанася огромни щети на много народи по света, включително на немския народ.
Това подчертава хуманизма на антинацистките, антифашистки сили, които нанасят унищожителен удар срещу нацистка Германия, нейните съюзници и всичките подкрепящи я сили.
Несъществени характеристики на фашизма
Често пъти, когато се говори за фашизма изследователи и лаици посочват като съществена черта наличието на „силен, авторитарен лидер“ . Т.е. за „свръхчовек“ по Фридрих Ницше (на немски: Übermensch). Става дума за образ, въведен от този философ в неговия трактат „Така рече Заратустра“. Чрез този образ се обозначава личност, чиято сила трябва да надмине съвременния човек толкова, колкото последният надмина маймуната. Свръхчовекът, бидейки, според хипотезата на Ф. Ницше, естествен етап от историята на човешкия вид, трябва да олицетворява концентрацията на жизнените сили на живота.
Свръхчовекът е радикален егоцентрик, благославящ живота в най-крайните му, в най-екстремистките му проявления. Но той е виждан и като своеобразен творец, чиято мощна воля задава вектора на историческото развитие. Личност извън времето и пространството, която съгласно нацистката интерпретация е расово детерминирана, т.е. тя е идеал, а едновременно с това носител на нацистки разбираната „арийска раса“.
В тази връзка даже е формиран физическия образ на „свръхчовека“. Руса коса, сини като лед или сиви като стомана очи, добре развито, мускулесто тяло, арогантност и увереност, че много от другите наоколо са „Untermensch“/недочовеци/. Това е арийският „бестия“/звяр-идеал/ на „Ubermensch“/свръхчовек-а/ на нацистките расови теории.
В случая на нацистка Германия като такъв „свръхчовек, притежаващ дара на предвидение, е пропагандиран образа на Адолф Хитлер, но и на други нацистки водачи. Друг е въпросът, доколко този образ е отговарял на реалната личност. Даже в нацистка Германия се е разпространявала шегата, че арийският бестия бил рус като Хитлер/знайно е, че той е бил брюнет/, строен като Гьоринг/който пък е бил със значителна пълнота/ и здрав и мускулест като Гьобелс/същият е бил със слаба телесност/.
Но в случая за нас важен е моментът, че „силният лидер“ е несъществена характеристика. Даже и да приемем, че силна черта на Хитлер и даже на Мусолини е това да произнасят речи, това не е вярно за мнозинството други фашистки водачи. Например, Борис III Сакс-Кобурготски даже по думите на неговите нацистки „партньори“ е бил „хитра лисица“, което не съвпада с образа на „силния, авторитарен лидер“.
В този смисъл даже да приемем, че мнозинството от фашистките ръководители са имали все пак някаква привлекателност като личности, която е работела в някаква степен в посока на това да имат своите последователи, все пак това не е съществена черта. Известно е, че все пак мнозинството от фашистките водачи са били невзрачни като личности.
Но също така невзрачни са били и последователите. Често пъти те са били тласкани да се присъединят към фашистките движения и партии, водени от „кариеристични амбиции“, стремежи за налагане над другите, желание да компенсират свои недостатъци или жизнени провали с влизане в редовете на „силни организации“, някакъв вид конформизъм, страх и други подобни съвсем не позитивни подбуди. В този смисъл отрицателните, т.е. на практика безотговорните към общочовешкия морал лидери са привличали негативни по своите мотиви и поведение лица. Именно по този начин се е формирала машината на масовия терор на фашизма.
Може ли доминиращата политическа практика и система в България в периода от първата половина на 20-те до средата на 40-те години на ХХ век да бъде наречена фашизъм?
На 9 юни 1923 г. в България се осъществява т.нар. „Деветоюнски преврат“, който дава началото на поредица от трагични събития, чийто отзвук отеква до днес. Този преврат предизвиква непосредствената реакция на Юнското въстание на 12 юни. Следва жесток терор отнел на 14 юни по безумно жесток, зловещ начин живота на Земеделския и народен водач и министър-председател на България Александър Стамболийски. Ескалацията на терора предизвиква Септемврийското въстание. А след това последва и цялата кървава драма, белязала България в първата половина на ХХ-то столетие.
В съвременна България много са гласовете, които отричат фашисткия характер на този преврат и създадената от него властова система. Съответно се отрича антифашисткия характер на народната съпротива в лицето на Юнското и Септемврийското въстания.
Като се основаваме върху това, което по-горе постулираме като съществени характеристики на фашизма, изхождайки от практиката на „класическия“ западноевропейски фашизъм, най-вече във формата на германския нацизъм, ще се опитаме да дадем отговор на въпроса имало ли е фашизъм в България? Може ли при условие на относителната неразвитост на капитализма в страната ни да се говори за установяване на власт на най-реакционната част на едрия капитал?
Следва да се припомни, че в България даже при бурното развитие на буржоазно-капиталистическите отношения след Руско-турската Освободителна война 1877-78 г., дълго време социалната и имуществена диференциация не е значителна. Страната е основно селска, при която мнозинството притежава неголеми парчета земя.
Но особено след началото на Първата световна война и българското участие в нея докато едни българи умират на фронта от куршуми и болести, други „тилови плъхове“ започват да правят огромни състояния от военни поръчки, кражби и корупция. Българското общество бързо и силно се диференцира на малка група свръх-богата олигархия и маса обеднели и обедняващи трудови хора. Развилият се социален антагонизъм между тях при все още запазени демократични елементи в политическата система води до вземането на властта от селската партия Български Земеделски народен съюз/БЗНС/. Правителството на БЗНС начело с лидера на партията Александър Стамболийски започва политика на ограничения спрямо бързо забогателите.
И в отговор на тази политика на БЗНС на 9 юни 1923 г. е нанесен удар. В този смисъл и в Отечеството ни е налице важна съществена характеристика – във властта влизат представители на най-реакционна част от едрия капитал. При което тази част е изключително агресивна поради престъпния или полу-престъпния начин на натрупване на богатство. Тъй като тя лесно може да бъде лишена от своето състояние, поради начина на неговото придобиване.
Тази част на капитала никога не е знаела, не е могла и най-вече не е искала да се научи да печели чрез производство и съзидание. Което я прави изключително опасна, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори представителите на този капитал, че тяхното „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението. Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх.
По свой начин е налице и друга съществена характеристика на фашизма. Деветоюнският преврат е своеобразна „превантивна контрареволюция“, която гледа да изпревари по-нататъшни действия на земеделската власт, които да я лишат от нейното социално-икономическо положение.
Присъства по най-категоричен начин и третата съществена характеристика на фашизма – безогледният терор. Отрязват главата на министър-председателя Александър Стамболийски, отрязват и натъпкват половите му органи в устата за да се сплаши „всичко живо“. Ако това действие на дошлите чрез преврат властници не е терор, тогава какво е терор?
Четвъртата съществена характеристика – идеологическата платформа на ненавистта също се отличава със свои особености. Тази платформа има основно социална-политическа окраска. От една страна е антикомунизма. Но от друга е дълбокото презрение към „селяците“, т.е. трудовите хора на земеделския труд. Такова презрение, пренебрежение и омраза е характерно за градските лумпени, от които произлиза една част от „нуворишите“, представляващи тази най-реакционна и агресивна част на нашенския капитализъм.
Безспорно и българският фашизъм притежава характерни черти. Такава черта е неговата монархическа форма. Именно поради това за нашата Родина следва да се каже, че е установена монархо-фашистка диктатура. Тази монархическа форма трябва да подчертаем в определена степен подсилва агресивността на българския фашизъм.
Същата тази агресивност е свързана с личността на „царя Борис III“ или по-точно с начина, по който той става монарх. В България няма създадена династия, съгласно която наследяването на трона се осъществява автоматично по династична линия. Съгласно Търновската конституция кандидатът за трон трябва да бъде одобрен за цар от Велико Народно събрание/ВНС/. Но в случая с Борис Сакс-Кобурготски няма ВНС, което да го одобри за монарх. И когато в двореца разбират, че Александър Стамболийски готви нова републиканска конституция съдбата му е решена.
Тук ще подчертаем, че осъзнаването на тази липса на легитимност е причината за непрекъснатия страх и мнителност на Борис Сакс-Кобурготски. Именно това го превръща в „хитра лисица“ по думите на неговите „германски приятели“.
Друга важна характерна черта на българския фашизъм е и тази, че за разлика от германския нацизъм и донякъде от италианския фашизъм, монархо-фашизмът у нас никога не е заигравал с лява риторика и опити да се представя за, видите ли, „революционна сила“. Причината е в историята на взаимоотношенията с българския народ. Във факта на Войнишкото въстание от 1918 г., когато монархическият режим на Фердинанд, бащата на Борис се справя жестоко и безпощадно със справедливия гняв на вдигналия се народ във войнишка униформа.
Хората помнят кои са Кобургите. Макар че след време Борис все пак се опитва да играе ролята на „народния цар“ – кара влак, ходи по сватби, среща се и разговаря с хора от народа по пътищата. Както винаги е било част от общество се заблуждава или се опитва да даде вид, че вярва в образа на „народния цар“. Но за една съвсем немалка част, особено онези които са се „опарили“ през юни и септември 1923 г., както и през април 1925 г. е ясно, че „Вълкът кожата си мени, но нрава –не!“.
Що се отнася до несъществени характеристики на българския фашизъм като такава може да посочим „антисемитизма“/юдофобията“/. Антисемитизмът у нас до голяма степен е инспириран от „дружбата“ с Хитлеристка Германия. Той не успява да развие дълбоки корени в българското общество и да разцъфти с отровни цветове. И това е една от причините българските евреи да оцелеят в жестоките времена на фашизма, макар и да изпитват многобройни унижения и страдания.
Вместо заключение
Динамиката на българския монархофашизъм не е равномерна. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм от периода на първата половина на 40-те години.
Макар че даже и тогава при него липсват някои от характерните черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни съществени черти. Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседните народи.
Монархо-фашисткият режим у нас се изявява като верен член на световното фашистко семейство, воювало под егидата на т.нар. „Тристранен пакт“, а именно:
- Царска България се явява съвоюваща страна на Германия и Италия на Балканите;
- Тя е обявила война на другите две основни държави в Антифашистката коалиция – САЩ и Великобритания, които са съюзници на СССР;
- Царство България оказва пряка материална и непряка военна поддръжка /чрез освобождаване на германски войски да воюват на Източния фронт/ във войната на хитлеристите срещу СССР.
Заради тези престъпления на монархо-фашизма Родината ни е заплашена от Трета национална катастрофа. Тази катастрофа е избягната благодарение най-вече на СССР. Но и на самопожертвователната борба на българските антифашисти – членове на бойни групи, партизани и ятаци, както и на участието на българските войни в борбата срещу хитлеристите от есента на 1944 г. до 9 май 1945 г. Именно тяхната саможертва уми лицето на България от срамния съюз с Хитлер.
Малко история
[1] От 1893 г. до 1897 г. в заводската лаборатория в Аугсбург Рудолф Дизел съвместно с инженерите на M.A.N създава своя първи работещ дизелов двигател. През 1915 г. Антон фон Рипел след дълги преговори успява да създаде съвместно предприятие със швейцарския индустриалец Адолф Заурер. Автомобилните заводи Адолф Заурер (нем. Automobilwerke Adolph Saurer) и машиностроителната фабрика Augsburg-Nürnberg AG създават компания за производство на товарни автомобили Lastwagenwerke M.A.N.-Saurer, която е внесена в търговския регистър на Нюрнберг на 21 юни 1915 г. Производството на товарни автомобили, което първоначално се базира в Линдау на Боденското езеро, през 1916 г. е пренесено в Нюрнберг. През 1921 г. MAN и концерн Haniel обединяват своите интереси в нефтената индустрия, основавайки нефтената компания Oelhag с равно участие. През 20-те години част от акциите бяха продадени на нефтената компания Atlantic Refining. През 1921 г. председателят на Управителния съвет на компанията Gutehoffnungshütte Пол Ройш придобива контролния пакет акции на компанията MAN, намиращ се тогава в неблагополучно финансово състояние
[2] Дружество Туле/ Thule-Gesellschaf/, първоначално Studiengruppe für germanisches Altertum („Група за изследване на германската древност“), е немска окултистка и фьолкиш група /Völkische Bewegung-Народно движение е германско етно-националистическо движение, активно от края на 19 век до нацистката епоха, с останки във Федерална република Германия/, основана в Мюнхен малко след Първата световна война, кръстена на митична северна страна в гръцката легенда. Обществото е известно главно като организацията, която спонсорира Deutsche Arbeiterpartei (DAP, Германската работническа партия), която по-късно е реорганизирана от Адолф Хитлер в Националсоциалистическа германска работническа партия (NSDAP или Нацистка партия). Според биографа на Хитлер Иън Кершоу, „списъкът на членовете на организацията... се чете като „Кой кой е?“ на ранните нацистки симпатизанти и водещи фигури в Мюнхен“, включително Рудолф Хес, Алфред Розенберг, Ханс Франк, Юлиус Леман, Готфрид Федер, Дитрих Екарт, и Карл Харер. Вж. Kershaw, Ian Hitler, 1889-1936. University of Sheffield, Hubris, W. W. Norton & Company, 2000, pp. 138–139. ISBN: 978-0-393-32035-0.
[3] Рудолф Юнг е ключова фигура на Бохемското национал-социалистическо движение, а по-късно след окупирането на Чехословакия влиза в елита на нацистка Германия. През 1919 г. написва труда „Националсоциализмът“ /Der Nationale Sozialismus/, където в предговора към същия изразява виждането си, че този труд ще играе за национал-социалистическото движение такава роля, каквато „Капиталът“ на Маркс за марксисткия социализъм. Изразител и пропагандист на антиславянски, антисемитски и антиклерикални идеи, както и ясно изразена идеология на отрицание на буржоазния парламентаризъм. През декември 1945 г. се самоубива в затвора Панкрац в Прага, където чака присъдата си като нацистки активист.
[4] NSDAP/Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei/ - Национал-социалистиическа немска работническа партия.
[5] Цит. по https://www.rulit.me/books/trizhdy-prigovorennyj-povest-o-georgii-dimitrove-read-621378-94.html , .
Септемврийското въстание през 1923 година – първото антифашистко въстание в света
Проф. дфн, д-р ист. Нако Стефанов
Наближава поредната годишнина от началото на Септемврийското въстание от 1923 г. В днешната обстановкаь, която все повече започва да наподобява тази отпреди 90 години, си задаваме въпросите за ненаучените уроци на историята. Какво е за нас това въстание, какъв е неговият смисъл и какви са неговите послания днес за нас?
„Антифашистко“ ли е първото антифашистко въстание в света?
Нашата историческа наука до 10 ноември 1989 година се придържаше към виждането, че на 9 юни 1923 година се установява фашистки режим.Днес не са малко онези неофициални и даже официални фактори, които публично поставят под съмнение фашисткия характер на режима не само през 1923 година, но въобше през целия период до 9.ІХ.1944 година. Най-острата дефиниция, която се използва по отношение на този режим е той да е наричан просто „авторитарна власт”.
Що се отнася до самото Септемврийско въстание, то се третира като инсинуирано от Коминтерна. По този начин не просто се поставя под съмнение неговата „легитимност”, поради това, че то е, видите ли, плод на външна намеса. Нещо повече, на него му се вменява престъпен характер, а най-вече такъв се приписва на ръководната сила на това въстание – БКП(т.с.). Към подобни тези за нефашисткия характер на режима, най-малко в един период до началото на 40-те години, се придържат даже някои т.нар. „леви” дейци и изследователи.
Според нас не може да отмине с мълчание спора за това имало ли е фашизъм в България. Нека да се опитаме да изкажем скромното си мнение по въпроса. Първо да почнем с разбирането за това що е фашизъм и имал ли е той почва у нас? В тази област съществуват различни определения.Широко известна е формулировката, дадена от VІІ конгрес на Коминтерна за фашизма на власт, като „открита терористическа диктатура на най-реакционните кръгове на монополистическия капитал, осъществявана в името на съхраняването на капиталистическия строй”.
Но за да не се смята, че в разглеждането и оценката на явлението „фашизъм” изхождаме от определени убеждения и по този начин да ни обвинят в съответни предубеждения, ще използваме друга дефиниция. Последната е дадена в една известна, да не кажем най-масовата и популярна американска енциклопедия “The Concise Columbia Encyclopedia”, издадена от Columbia University Press, New York, 1983.
Според тази енциклопедия фашизмът се определя като „опозиция на демократическите и социалистически движения, расистка идеология като тази за антисемитизма, агресивна военна политика и вяра в авторитарен лидер, изразяващ националните идеали. Фашизмът основно печели подкрепа чрез обещания за социална справедливост пред недоволните елементи на работническата и средната класи, както и за обществен ред пред могъщите финансови интереси. Съхранявайки класовото разделение и като правило защитавайки интересите на капиталистите и земевладелците фашистката държава упражнява контрол на всички равнища на индивидуална и икономическа дейност, използвайки специални полицейски сили за да насади страх.
Първа използва термина фашизъм партията, чийто основател е Мусолини и която управлява Италия от 1922 год. до разгрома на страната във Втората Световна война. По-късно терминът е използван и от други десни движения такива като НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИЗМА в Германия и режима на ФРАНКО в Испания”(цит. по гореуказания източник, с.283, заглавните букви са използвани в оригинала)
Като изхождаме от подобни определения да се опитаме заедно с теб, Читателю, да помислим имало ли е фашизъм у нас и кога е началото на установяване на фашисткия режим в България? Ще тръгнем от това, че даденото определение фиксира едно зряло обществено състояние. Но постигането на това състояние е процес, който при това е общоевропейски, да не кажем световен. Безспорно през 1923 година процесът е едва в началото в европейски и световен план. Затова е излишно да търсим в него пълния набор от чертите, характеризиращи зрелите му форми.
От друга страна не бива да се забравя, че тогавашният българският капитализъм е неразвит, доиндустриален тип общество. Тези му особености не могат да не оказват въздействие върху политическите форми на фашизация в нашата страна. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия. Наред с това ще припомним, че както това се отбелязва от различни изследователи, „фашизмът играе ролята на превантивна сила, на превантивна контрареволюция”. Казано по друг начин това е режим „извикан” от мощни икономически интереси на определени най-едри буржоазни слоеве за да предотвратява евентуален бъдещ революционен момент далеч преди да е настъпила революционна ситуация.
Доколко това е истина за България при неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси? Тук ще припомним още веднъж факта на т.нар. „цивилизационно противоречие”. На практика обществото в една своя значителна част е разбрало, т.е. в някакви форми и по конкретни начини се е проникнало със съзнанието, че създаденият във времето „елит” и поддържаната от него система на политическа власт, изразяваща определени икономически интереси на дадени социални класи, пречи, спира, връща назад развитието на страната. Именно това съзнание, въпреки относителната социално-икономическа незрялост, създава възможността за възникване на революционни промени, т.е. осъществяване на дълбоки и качествени изменения в системата на политическа и социално-икономическа власт. Именно такава е обстановката у нас в началото на 20-те години.
Уплашени от възможността за една, макар и осъществявана по демократичен начин от правителството на Стамболийски евентуална смяна на своята доминация над обществото, определени политически кръгове, изразяващи известни ни социално-икономически интереси, т.е. интересите най-.вече на едрата буржоазия, нанасят своя превантивен удар на 9 юни 1923 година. Казано по друг начин постъпват по фашистки. Да, те нямат пълния „фашистки набор характеристики”. Но даже Мусолини, пък и Хитлер не ги е имал в един първоначален период. Световната наука за обществото отдавна е отбелязала факта на различие между „фашизма-движение” и „фашизма на власт”, т.е. „фашизмът-държава”.
За една политическа сила, структура и режим се съди преди всичко по политическото поведение. И ако тя се „държи” фашистки, т.е. изразява интересите на една макар и недоразвита, но все пак буржоазна олигархия, като при това е готова в защитата на тези интереси, да използва цял набор терористични действия, какво е тя освен една или друга форма на фашизъм?
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм от периода на първата половина на 40-те години.
Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти. Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ.Така например само в т.нар. „септемврийски погром” загиват както от въоръжените части подкрепили превратаджийското деветоюнско правителство, така и от различни шпицкоманди, над 20 000 човека. По повод на неописуемите жестокости на погромаджиите писателят Антон Страшимиров изрича тежките, но верни думи „Клаха народа така, както турчин не го е клал”.
Антифашистката борба и формирането на новия солидаризъм
Нека да погледнем нещата и от другата страна. От страната на тези, които се вдигат на борба срещу системата. Ще започнем със Септемврийското въстание и най-вече с щекотливия въпрос за връзката му с Коминтерна. Тази връзка е безспорна. Ала тук няма да коментираме политиката на Коминтерна по това време. Но не поради това, че тя не е важна, а поради факта, че нас в случая ни интересуват два по-основни въпроса: А именно дали „командата” от Коминтерна е първопричината и повода за това българските селяни, а също така работници, да се вдигнат с оръжие на въстание? И вторият въпрос е „делигитимира” ли тази връзка борбата и саможертвата на септемврийци?
Да започнем с първия въпрос. За връзката с Коминтерна са знаели само тясна група ръководители на въстанието. Никаква заповед „отгоре”, от Коминтерн ли било, та ако ще и от Господ да бъде, не може да вдигне хората на въстание, ако за това няма конкретни причини. Ако липсва конкретната ситуация, създадена от политическите събития и цялостната обществена атмосфера. А тук конкретната причина е повече от „очевадна”. Тя е в наглото с преврат вземане на властта на 9 юни 1923 година, при което е убит най-цинично легитимно избраният министър-председател на България - Александър Стамболийски. Както и днес да се трактуват делата на ръководеното от него правителство, както и самата фигура на А.Стамболийски, фактът си остава факт. За него гласува мнозинството от българите по онова време, той се ползва с подкрепата, солидарността, да не кажем даже любовта на значителни маси от селското население на страната ни...
Тогава Юнското въстание, като една пряка и непосредствена реакция на земеделци и комунисти, е смачкано от добре подготвените превратаджии. Но „смачкването” на Юнското въстание не снема общественото напрежение. Нещо повече. В дните и месеците протекли непосредствено след 9 юни 1923 година настъпва още по-ясно осъзнаването на станалото насилие. Насилие, което потъпква надеждата на стотици хиляди българи за подобряване ако не на собственото битие, поне на това на децата им в някакво обозримо бъдеще. Смазано е и елементарното чувство за някаква човешка и божия справедливост. Случайно ли е, например, участието на под Андрей във въстанието...
А не бива да се забравя, че тези, които се вдигат на въстание не са какви и да е хора. В своето мнозинство те са минали през огън и вода в една, две, а даже и три войни – Първа Балканска, Втора Балканска или както още я наричаме Междусъюзническа, а най-вече Първа Световна война. Те са гнили по окопите, те са стреляли и са били обстрелвани. Те знаят цената на живота, тъй като знаят какво е това смърт. Това са мъже-камък. Веднъж те са видели какво представляват превратаджиите, защото именно такива като деветоюнските превратаджии, а даже и действително някои от тях са насочвали оръжията на германците по Войнишкия бунт из Владайското дефиле през 1918 година. Тогава Владайската река потича червена от пролялата се войнишка кръв. И идва един момент, когато народът казва „Стига!!!” Този момент настъпва през септември 1923 година...
Така че въпреки „командата” от Коминтерна въстанието си е наше, въстанието е българско, породено е от противоречията на българското общество. Първопричината не е коминтерновската „заповед” за въстание, а фашисткият преврат на 9 юни 1923 година, дал решителното действие в посока на разгарянето на Гражданската война, на която въстанието е една от битките. Всякакви други тълкувания са просто изкривяване на логиката на историята, бягство от истината, опити за манипулация и идеологическо, а не историческо обяснение на събитията.
Естествено може да си зададем въпроса ами ако го нямаше решението на Коминтерна щеше ли да има въстание? Но дайте да не „гадаем на боб”. Историята не познава условно наклонение. Тя е такава, каквато е...
Не бива да забравяме, обаче и друго. Когато говорим, че въстанието си е наше и българско, не бива да пренебрегваме факта, че едновременно с това то, като първи, макар и неуспял опит да се спре фашизма, има не само общоевропейско, но и световно значение. Защото става част от една гигантска борба, борба нелишена от своите противоречиви моменти,. Борба величава, която определя цялостния исторически процес през 30-те и първата половина на 40-те години в Европа, пък и в целия свят – борбата на фашизма и антифашизма. Борба, за която няма спор в цял свят, кой е бил на страната на хуманизма и прогреса, а кой от другата страна. И в тази борба българските септемврийци паднаха първата жертва...
Е, питаме ние, може ли да се говори за „нелигитимност” на Септемврийското въстание през 1923 година?! И кой, погледнато от общочовешка гледна точка движи историята в този страшен момент на българската съдба?
Определено не генералите с лампази, кореместите чорбаджии, озверелите и окървавени шпицкоманджии, а точно обратното... Мъжете с изгорелите от слънце лица, жените с уморените очи, онези, които първо ожънаха нивите, за да не се съсипе житото, а след това се вдигнаха на борба... Именно те бяха оръдието на историята...
Жалко, много жалко за тяхната смърт. И ние можем да кажем това и сега, близо век след въстанието. Не, те не загинаха мърцина, както сълзливо и подло се опитват някои днес да утвърждават. Защото те го казват за да отрекат тяхната саможертва.
Тук ще припомним думите на Назъм Хикмет „Ако аз не изгоря, ако ти не изгориш, как ще ще изгрее светлината в света”.За да припомним, че тази саможертва не бе безмислена. Тя, както показаха сетнешните събития, имаше гигантски исторически смисъл и значение. Определено още през 1923 година започна формирането на нов солидаризъм. Старият, изграден в резултат на национално-освободителните борби вече бе напълно „изтрит” от фашизма. Тази нова вълна на солидаризъм особено укрепна през първата половина на 40-те години. Този солидаризъм прехвърляше границите на отделните класи, макар че имаше своето класово ядро.
Той сформира една неизразима с формалния език на официалните обществени науки атмосфера на вяра в правотата на своето дело, на съпричастие и жертвоготовност. Атмосфера, която може да бъде предадена най-вярно с езика на художественото слово, а най-вече на поезията. И ние я откриваме – в стиховете на Гео Милев, на Никола Вапцаров, на редица други поети и дейци на художественото слово... Тази атмосфера на солидаризъм раждаше примерите на героични дела.Раждаше случаите, когато шестнадесетгодишни ученички демонстрираха такава твърдост, от която трепваха полицейските и жандармерийски мъжаги...
В този смисъл саможертвата на падналите в борбата срещу фашизма съвсем не бе безмислена. Смисълът бе във факта, че на базата на създалия се солидаризъм, чрез антифашистката борба се формираха вътрешните условия за осъществяването на прогресивен исторически процес – в дадения случай преодоляването на фашизма.
Това преодоляване на фашизма в България, обаче, поради редица геополитически, но също така и вътрешни условия, придоби специфичен характер. Ако, например, в Западна Европа това преодоляване се осъществи в рамките на текущата формационна структура - капитализма, у нас то надхвърли формационните граници на капитализма. Тръгна се по нов път, който се стараеше да реши и противоречието на изключителното изоставане на България в производствено-технологически план, т.е. стремеше се да я индустриализира, да я доведе до онова равнище на цивилизованост, което светът беше вече постигнал Но което българският капитализъм от Освобождението до 1944 година не успя, не можеше, а и не искаше да осъществи, тъй като на практика не си постави тази цел.
Погледнато от такава позиция саможертвата на падналите в борбата антифашисти имаше своята стойност, далеч надхвърляща рамките на антифашистката борба. Създаденият чрез тяхната жертва солидаризъм се превърна в духовното ядро на процеса на строителство на новото общество, което за своя исторически момент даде силен тласък на прогресивно развитие, както в материалната, така и в духовната области.
И когато днес си задаваме въпросите за смисъла и уроците от първото в света антифашистко въстание се питаме: Ще успеем ли ние, сега, в условията на осъществяващ се „българоцид“, когато народът български се „топи“ като сняг през горещо лято и опасността от изчезването на Родината ни като държава и народ е повече от осезаема, да формираме една нова спасителна солидарност? Солидарност на основата на която да преодолеем днешната компрадорщина, олигархия и унищожителен неолиберален модел, за едно ново българско Възраждане?!
Девети септември 1944 г. – Ден на националното спасение
Проф. дфн., д-р ист. Нако Стефанов
В дадения материал няма да анализираме и да говорим за 9 септември 1994 г. от партийна, класова, геополитическа или цивилизационна позиция. Ще се съсредоточим върху тази дата от национална гледна точка.
Днес управляващите и следващите властта средства за масова информация, а въобще цялата текуща обществена конюнктура разглеждат 9 септември 1944 г. като най-мрачна дата в българската история. Едва ли не равносилна на падането на България под властта на османлиите. Но даже още по-страшна от османското робство, тъй като след 9-ти септември 1944 г., според горните, следва „тоталитаризъм“. А съгласно новия прочит на българската история османско робство не е имало, а е било „османско владичество“, „османско управление“ или даже „съжителство“ и „комшулук“.
Докато „тоталитаризмът“ е нещо зловещо. Например, по време на тоталитаризма искали „всички да бъдат равни по бедност“. Не е като сега да сме различни по богатство. И представете си карали всички да работят. Който не работи, хайде в тухларната да „бачка тухли“. А сега има свобода. Ако искаш работиш, ако искаш не работиш… Може да просиш, може да проституираш, може да крадеш, каквото си пожелаеш… Да не говорим, че по време на тоталитаризма нямало банани…Ужас!!! А сега има и може да сме каже, че сме бананова република.
Но да се върнем към същината на темата–какво за нас е 9-ти септември 1944 г. ?
Девети септември 1944 г. като следствие от 5-ти септември 1944 г., а 5-ти като следствие от 1 март 1941 година
Когато противниците на 9-ти септември 1944 г. твърдят, че без 5-ти септември 1944 г., т.е. без обявяването на война на България от страна на СССР и навлизането на части на Червената армия на територията на нашата Родина, този ден 9.9.1944 не би се случил, определено логиката им е вярна. Но след това започват лъжите и манипулациите. А именно, че видите ли „неутрална и независима“ България е „вероломно нападната“ от Съветския съюз и окупирана от Червената армия. За да разберем какво и защо се лъже трябва да се припомни за една друга логическа и фактическа връзка, която кой знае защо се „забравя“. А именно логическата връзка с 1 март 1941 г.
Нека да си освежим паметта за това, какво представлява 1 март 1941 г. и последвалите след тази дата събития за Отечеството ни, които логически и най-вече „de facto“/де факто/ и „de jure“/де юре/ свързват 1.03.1941 г. с 5.09.1944 г., а съответно и с 9.9.1944 г. и с ролята на тази сублимна дата в националната съдба на България.
Тристранният пакт е израз на военно-политическия съюз между трите основни агресора във Втората световна война – Хитлеристка Германия, фашистка Италия и милитаристка Япония. Подписан е на 27 септември 1940 г. в Берлин от министрите на външните работи на горните три страни, като продължение на Антикоминтерновския пакт. Целта на Пакта е създаването на “Neue Weltordnung”/Нов Световен ред/, т.е. нов фашистки ред. Към него във времето се присъединяват Унгария, Румъния, България, Словакия и Хърватия.
България се присъединява на 1 март 1941 г. Нека да погледнем съвсем накратко каква роля играе нашата страна като член на Тристранния пакт? И как трябва да се разглежда и оцени политиката на управляващите кръгове на Царство България, начело с Борис Сакскобурготски?
България като член на фашисткото семейство. И имало ли е в страната ни фашизъм?
От есента на 1940 г. борбата между страните от Оста и Антихитлеристката коалиция за Балканите достига ново, по-остро равнище. Управляващите кръгове на Великобритания разглеждат Балканския полуостров като прикритие за британските владения в Близкия и Средния изток, както и като ценен източник на човешки ресурси и плацдарм за отваряне на един от фронтовете на войната с Германия.
Италия смята Гърция за своя бъдеща колония, благодарение на която ще бъде възможно да контролира Егейско и Йонийско море. За италианските фашисти Гърция трябва да стане част от новата "Римска империя" - територии, граничещи със Средиземно море, които италианските фашисти наричат на латински «Mare Nostrum» или «Нашето море». На 28 октомври 1940 г. италианските войски нахлуват в Гърция. Но въпреки всячески очаквания гръцката армия печели първата голяма победа сред страните от антихитлеристката коалиция. Тя принуждава италианските войски да отстъпят към Албания.
И тогава, минавайки през Унгария и България на 6 април 1941 г. хитлеристките войски навлизат едновременно в Гърция и Югославия, и започват да смазват антихитлеристката съпротива в тези страни. На този етап български войски не участват в бойни действия. Но на 18 април след среща с Хитлер Борис III договаря споразумение България да контролира:
- Поморавие /днешна Източна Сърбия/ и територията на Вардарска Македония до река Вардар. По-късно Охрид също е предаден на България от италианците на 24 май 1941 г.
- Бяло море от устието на р. Струма до устието на р. Марица. Следва да се отбележи, че след излизането на Италия от войната през лятото на 1943 г., български части заемат и централните части на Егейска Македония със Солунско без самия град, както и Халкидическия полуостров.;
На 19 април 1941 г. българските войски навлизат в Югославия, а на 20 април в Гърция без да водят активни бойни действия. На 24 април е сключено тайно споразумение, т.нар. спогодба „Доктор Клодиус - Попов“. Иван Попов е министър на външните работи. С него се регламентират правата на Третия Райх в дадените за контрол от царството територии на Вардарска Македония и Беломорието, в частност неограничено право на Райха да експлоатира природните суровини в тези територии. Поема се също ангажимент да се заменят германските войски на територията на Македония, Моравско и Западна Тракия, като се създаде българска администрация в тези райони. Тези територии са т.нар. „ДКВ“, т.е. „до края на войната“ – фактически дадени „под временно българско управление“. Окончателното прокарване на границите е оставено за след войната. В този смисъл величаенето даже и днес на Борис Сакс-Кобурготски като „Цар Обединител“ нито «de jure», нито «de facto» е вярно.
Както и не е вярно, че Хитлер е искал изпращането на български войски на Източния фронт. Българската армия в контролираните от нея територии на практика освобождава най-малко 10 немски дивизии. И това за германското ръководство е било повече от достатъчно. Така че Царска България, макар че не обявява война на СССР, фактически е участник във войната срещу Съветския съюз не само с изпращането на 1 млн кожухчета, храни и медицински екип на Източния фронт, но преди всичко със замяната на германските войски на Балканите.
Не бива да се забравя, че по-късно освен в пряко контролираните към България райони на Пиротско и Вранско, германците изискват от България да дислоцира войски във вътрешността на Сърбия. Още веднъж причината е да се освободят балканските сили на Вермахта, за да се хвърлят на Източния фронт. Съответно задачата за борба със сръбските националистически четници и югославските партизани на Тито да се поемат от България. Така през януари 1942 г. българските войски проникват дълбоко в сръбска територия, включително в Шумадия. Окупираната територия обхваща пространството северно от Голак планина, източно от река Ибър, гр. Кралево и Крагуевац, южно от гр. Лапово, които се намират на запад от българската граница.
Като пример за действията на царската армия може да бъде посочена операция «Копаоник». На 11 октомври 1942 г. части от 7-ма доброволческа планинска дивизия на СС «Принц Ойген», съставена основно от «фолксдойче» - дунавски шваби, /на Нюрнбергския процес тази дивизия получава печална известност във връзка с проявяваната от нейните войници и офицери изключителна жестокост към гражданското население. Между впрочем същата тази дивизия в периода 8-14 октомври 1944 г. получава силен удар от 2-ра Българска армия, воюваща вече на страната на Антихилеристката коалиция/ заедно с войници 9-я българска пехотна дивизия на царската армия обкръжават сръбското село Крива-Река на източния склон на планината Копаоник. В следващите дни - 12 и 13 октомври унищожават почти цялото гражданско население на селата Крива-Река, Мачковац, Бачевци и Мрамор. От техните ръце загиват 320 жители на Крива-Река - мъже, жени и деца, както и няколко десетки жители на Мачковац, Бачевци и Мрамор. По данни на югославската държавна комисия по разследване на военни престъпления, от 320 убити в Крива-Река 15 са деца под 5 години. 45 жители на Крива-Река са затворени в църквата, която след това е минирана и взривена от есесовците. Оцелелите от това клане разказват, че много жители са затваряни в собствените им домове, след които те са били запалвани и хората са изгаряни живи.
Подобни действия се предприемат и в контролираните от Царска България земи в Беломорска Тракия. Спрямо населението с българско самосъзнание по тези земи са упражнявани жестоки репресии по времето, когато начело на Гърция е Йоанис Метаксас. Същият е гръцки генерал, служебен министър-председател на Гърция между април – август 1936 и диктатор от 4 август 1936 до смъртта си през 1941 г. Но това не оправдава кървавите жестококости на българската царска армия. По време на Драмското въстание в края на септември 1941 г. при неговото потушаване от царските войски 3000 въстаници, от които 1000 невъоръжени са убити. В следващите седмици българската армия избива 15 000 гърци, като в някои области са разстрелвани цели села със старците, жените и децата/вж. Miller, Marshall Lee. Bulgaria during the Second World War. Stanford University Press, 1975. ISBN 978-0-8047-0870-8.7/. Някои жители за да се спасят са бягали на териториите, контолирани от германските войски. Българската окупация е най-смъртоносна за гръцкото население – българската армия избива общо 40 000 гърци, докато Германия екзекутира 21 000, а Италия – 9000/вж. Knopp, Guido. Die Wehrmacht – Eine Bilanz. Goldmann, 2009. ISBN 978-3-442-15561-3/.
Но нима Царство България е било по-милостиво към собственото си българско население. Тук също ще споменем само някои най-зловещи факти. На 21 юли 1943 г. 25-то Народно събрание приема на първо и второ четене без никакво разискване срамно допълнение към Закона за защита на държавата. Това допълнение узаконява екзекуцията на непълнолетни и по това допълнение в закона са съдени, осъдени и екзекутирани над 60 непълнолетни, като половината от тях са под 16-годишна възраст/вж. Велислава Дърева: Над 250 деца са убити и над 2900 загинали при депортацията в годините 1923-1944, в https://www.focus-news.net/novini/interviu/ Velislava-Dureva-Nad-250-deca-sa-ubiti-i-nad-2900-zaginali-pri-deportaciyata-v-godinite-1923-1944-1546141.
Отделно при депортацията на евреите от Тракия и Македония са установени 2900 загинали деца. Те са от 0 до 15 години. Някои от тях загиват по време на самата депортация, други се раждат в самите тези ледени вагони и естествено загиват. Голяма част, разбира се, стигат до "Треблинка“, за да излетят от комините на крематориума /Пак там/.
Даже забележете, правителството на Иван Багрянов /назначено с Указ № 6 от 1 юни 1944 г. и управлявало страната до 2 септември 1944 г., след което е наследено от правителството на Константин Муравиев/ уж трябва да балансира външната и вътрешна политика на Царство България в момент, когато е ясно на всички, че Хитлеристка Германия губи войната. Та това правителство в своите разпореждания по отношение на антифашистката въоръжена съпротива «смекчава» действията си със следното – «да не се палят къщите и заловените да не се разстрелват публично»/вж. https://archives.bnr.bg/ivan-bagryanov/, последно влизане 08.09.2023/. Колко милостиво и благородно!!!
И след всичко това някои имат наглостта да твърдят, че в България не имало фашизъм?!!!. И то на фона на приказките на някои днешни «влъхви» на неофашизма, които публично призовават към «Български Майдан», към «кръв и насилие»!
Но има и още няколко «дребни факта», толкова дребни, че ни струват доста скъпо. Става дума за това, че на 13 декември 1941 г. българският парламент с овации и ръкопляскания приема декларация за обявяване на война на САЩ и Великобритания - СИМВОЛИЧНА ВОЙНА. Която води до англо-американските бомбардировки на България предимно над цивилни обекти и гражданско население в Дупница, София, Скопие, Стара Загора, Казанлък, Враца, Горна Оряховица, Ниш, Карлово и други. 4208 души са убити, починали от рани и безследно изчезнали. 4744 са ранените. Множество сгради са унищожени и увредени, включително сградата на Народното събрание.
За 5 септември 1944 г. и последвалите след него спасителни за България събития, чийто оптимистичен водораздел е Девети септември 1944 г.
Както се вижда от горенаписаното обявяването на война на Царска България от страна на Съветския съюз е напълно закономерен и логичен край на действията на монархо-фашистката власт у нас, а именно:
- България се явява съвоюваща страна на Германия и Италия на Балканите;
- Тя е обявила война на другите два основни държави в Антифашистката коалиция – САЩ и Великобритания, които са съюзници на СССР;
- Царство България оказва пряка материална и непряка военна поддръжка/чрез освобождаване на германски войски да воюват на Източния фронт/ във войната на хитлеристите срещу СССР;
- Целите, които си поставят страните от Антифашистката коалиция е да бъде разгромен фашизмът по целия свят. А Царска България с цялата своя вътрешна и външна политика демонстрира, че е част от «фашисткото семейство».
Нека да погледнем, обаче, разгърналите се събития от 5.09. до 9.09. 1944 г. от позицията на това каква бе вероятната алтернатива на същите. Известно е, че на 8 август 1944 година Стойчо Мошанов е изпратен от министър-председателя Иван Багрянов с дипломатическа мисия в Турция, където се среща с британския посланик Хюгесън, проучвайки възможностите за излизане на България от Втората световна война. Там се обсъжда и вероятността, тъй като няма англо-американски войски в региона в този момент, евентуално турска армия да окупира България. Едва ли има нужда да коментираме каква трагедия би очаквала страната ни ако по някакъв начин такъв вариант би се осъществил?
Става, обаче, ясно, че даже ако бе реализирана някаква окупация от войски на САЩ и Великобритания, България я чака тежката участ да изпита на гърба си повторение на Ньойския договор, т.е. Втората национална катастрофа. При която Отечеството ни загуби 1/3 от населението и над ¼ от етническото си землище.
Тезата, че България я чака трета национална катастрофа става кристално ясна на Парижката мирна конференция, започнала на 29 юли 1946 г. Тогава след речта на бившия британски премиер У. Чърчил, произнесена на 5 март 1946 г. между бившите основни съюзници в Антифашистката коалиция започва т.нар. «Студена война».
Парижката конференцията не признава на България правото на съвоюваща държава, въпреки участието на българската армия във войната срещу Хитлеристка Германия, което участие «изми» лицето на Родината ни заради срамния съюз с Хитлер. Да бъде признато Отечеството ни за съвоюваща страна са делегациите на СССР, Беларуската ССР, Чехословакия, Украинската ССР и Югославия. „Против“ са делегациите на САЩ, Великобритания, Франция, Гърция и други.
В същото време статут на съвоюваща страна е признат за Италия, която воюва на Източния фронт срещу Съветския съюз, както и срещу британските части в Северна Африка и американците на Апенините.
Великобритания заедно с Гърция настояват заради престъпленията извършени срещу последната от армията на Царство България от нашата страна да бъде отнета значителна територия. При което границата да минава на 30 км от Пловдив и 90 км от София. Само благодарение на застъпничеството на Съветския съюз Родината ни е спасена от поредната трета национална катастофа за по малко от половин век. На 10.02.1947 г. e подписан мирен договор, според който границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т.е. преди подписването на Тристранния пакт.
И нека сега да помислим защо се осъществи този максимално оптимален вариант в тези изключително неблагоприятни и немилостиви условия, в които бе вкарано милото ни Отечество в резултат на политиката на монархо-фашизма у нас? Трябва откровено да признаем, че този оптимален вариант не би бил възможен без Девети септември 1944 г., когато властта премина в ръцете на антифашистките сили. Те се ползваха с доверието на Съветското ръководство. Този вариант не би бил възможен и без БРП/к/ и нейният лидер Георги Димитров. Последният има пълната подкрепа на Й.В.Сталин – един от тримата големи на Антифашистката коалиция.
Така 9-ти септември 1944 година стана Деня на националното спасение от връхлитащата Трета национална катастрофа. Въпреки днешните лъжи, фалшификации, оплювания и омрази това е истината. А всичко друго е от Лукавия!
Идеологията и политиката на нацизма като движение и нацизма във властта в Германия през 20-40-те години – различия и общност
Проф. Нако Стефанов, дфн., д-р история,
Председател на Българския Национален съвет за мир
Нацизмът като глобално явление с европейски корени се явява едно от най-радикалните и определено най-мощно течение на сложния многообразен, състоящ от различни движения, партии, кръгове и държавни практики световен политико-идеологически феномен, носещ общото наименование „фашизъм“. Първа използва термина фашизъм партията, чийто основател е Мусолини[1] и която управлява Италия от 1922 год. до 1943 г., когато пада режима на Мусолини. Самият фашизъм, роден първоначално на италианска почва в навечерието на 20-те години на ХХ век, е израз на системната криза на капитализма. Израз на тази криза е победата на Великата Октомврийска социалистическа революция, известна още като Болшевишката или Руската революция, с което се създава социално-икономическа и политическа алтернатива на световния капиталистически ред.
Съществуват различни виждания за това какво представлява фашизмът като световно явление. Широко известна е формулировката, дадена от VІІ конгрес на Коминтерна за фашизма на власт, като „открита терористическа диктатура на най-реакционните кръгове на монополистическия капитал, осъществявана в името на съхраняването на капиталистическия строй”.[2]
Най-масовата и популярна американска енциклопедия “The Concise Columbia Encyclopedia” определя фашизма като „опозиция на демократическите и социалистически движения, расистка идеология като тази за антисемитизма, агресивна военна политика и вяра в авторитарен лидер, изразяващ националните идеали. Фашизмът основно печели подкрепа чрез обещания за социална справедливост пред недоволните елементи на работническата и средната класи, както и за обществен ред пред могъщите финансови интереси. Съхранявайки класовото разделение и като правило защитавайки интересите на капиталистите и земевладелците фашистката държава упражнява контрол на всички равнища на индивидуална и икономическа дейност, използвайки специални полицейски сили за да насади страх.”[3]
Най-радикалната форма на фашизма - нацизмът/национал-социализмът/ като организирано движение води своето начало от създадената през 1919 г. Германска работническа партия, която скоро след това – февруари 1920 под влияние на Адолф Хитлер се преименува на Националсоциалистическа германска работническа партия /Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei - NSDAP/. Следва да се отбележи, че в развитието на тази партия, както и на ценностите, идеите, и идеологията, които я движат може да се отбележат два ясно различими етапа, както в политически, така и в идеологически план. Анализът на различията, както и на общото между тези два етапа, по наше мнение, може да задълбочат нашите разбирания, както за германския нацизъм, така и за фашизма като световно явление.
Идеологията и политиката на нацизма като движение от 1920 до 1933 г.
Нацизмът несъмнено е комплексно явление, което в различните етапи на своето развитие във времето демонстрира понякога „на пръв поглед“ противоречиви прояви. Това е една от причините, които позволяват нацизмът да формира редица заблуди. Ето защо ще се опитаме да проникнем през тези митове и заблуди за да се разбере каква е същността на този трагичен за човечеството феномен.
Първата важна особеност на германския нацизъм, е че той е замислен още в своя доначален етап, когато Хитлер е далеч от това да се присъедини към Германската Работническа партия (Deutsche Arbeiterpartei, DAP) на Антон Дрекслер като специфична политическа конструкция. Известно е, че самият А. Дрекслер преди още да създаде тази партия формира т.нар. «Комитет на свободните работници за достоен мир» (Freien Arbeiterausschuss für einen guten Frieden) с подкрепата на доктор Паул Тафел — директор на компанията MAN, както и лидер на Пангерманския съюз[4]. Целта на този комитет, насочван от П.Тафел, е да се работи сред германските работници, опирайки се на национализма и шовинизма като противодействие срещу идеите на революционния марксизъм. Идейните корени на подобни политически платформи като гореспоменатия комитет, Германската Работническа партия на Дрекслер и нейния пряк наследник Националсоциалистическа германска работническа партия определено могат да се проследят в т.нар. Движение „Фьолкише“ /Народно движение – на нем.ез. Völkische Bewegung/. За последното са характерни пангерманизъм, расизъм, социал-дарвинизъм, ариософия[5].
В смисъла на гореказаното става ясно, че от самото начало национал-социалистическият феномен представлява идейно-политическа химера, т.е. съединение на пръв поглед несъвместими компоненти – идеологията на едрата буржоазия с работническата класа по пътя на национализма и шовинизма. Целта на формирането на тази идейно-политическа химера е отвличане най-малко на част от работническата класа от въздействието на каквато и да е алтернатива на капитализма – била тя еволюционизма на социал-демокрацията или революционаризма на силите на революционния марксизъм, станали по-късно известни като комунистически партии.
В тази химерна природа на нацисткото движение можем да намерим още една важна характеристика. То не само се декларира, поне като име, като партия на работническата класа, но и като революционна партия. Известно е, че първоначално самият Адолф Хитлер е искал да назове организацията „Партия на социалистическите революционери“. Рудолф Юнг[6] успява да го убеди, че името "NSDAP" е по-приемливо.[7]
Ако се опитаме да видим разликата между нацизма и „класическите десни консервативни партии и режими“, които преобладават в момента на неговото възникване през 20-те и 30-те години на ХХ век в Европа, то е именно в „революционизма“ на нацистката партия. Нацистката партия е за радикална, а не за еволюционна промяна на статуквото. Тя се обявява в известен смисъл за противник на десните консервативни партии и създадените от тях правителствени режими, а всъщност се обявава срещу буржоазния парламентаризъм.
Нацисткото движение като борба срещу статуквото в контекста на политическия процес надхвърля буржоазния парламентаризъм. Всъщност нацистите открито заявяват, че са готови да използват инструменти, които класическите десни консервативни партии по това време предпочитат да избягват.
Но нацистката партия иска да получи повече или по-малко масова подкрепа. Нацитското движение нацизъм се стреми да придобие масов характер, като включва като поддръжници поне част от работниците. И започва да имитира действията на леви партии. Подобна имитация обаче изисква много по-висока степен на манипулация. Последната може да се намери в много различни прояви. Например, официалното наименование на партията на Хитлер е Националсоциалистическата германска работническа партия (NSDAP). Нацистите се обявяват против „плутокрацията“, макар че под термина „плутокрация“ те обозначават ултра богатите еврейски кръгове ... оправдавайки с такива лозунги своя антисемитизъм сред обикновените немци и т.н., и т.н.
Фактически чрез демагогията на това измамно „левичарство“ на нацизма-движение му позволява част от работническата класа и дребнобуржоазните слоеве на Германия,ь които също страдат от едрия капитал, да се превърнат в компонент на масовата база на фашизма
Нацизмът във властта – маските са свалени - тоталният терор, осъществяван от хитлерофашистката държава
Идването на нацистката партия на власт започва стъпка по стъпка да разкрива каква е целта на нацистката революционност. Става ясно, че нацизмът е „революция отдясно“. Но неговата революционност“, а по-точно премахването на установилото се буржоазно-демократическо статукво произтича от факта, че фашизмът е „превантивна контрареволюция“. Не случайно нацизмът идва на власт в годините на „Великата депресия“(1929-1933 г.) явила се дълбока системна криза на тогавашния капитализъм. Олигархичните кръгове стоящи зад нацизма отчитат факта, че буржоазно-демократичните механизми могат да се окажат недостатъчна преграда пред силите, стремящи се към осъществяване на социалистическа алтернатива на капитализма.
Затова на власт е „извикан“ нацизмът. Той е формиран, подкрепян и „хранен“ за да се справи предварително с евентуално революционно антикапиталистическо усилие още преди последното да се създаде и да се прояви. Световният капитализъм вече има „опита“ на такова усилие проявено от руските болшевики и най-вече резултатът от това усилие - СССР. Затова създава инструментите за „убийство в зародиш“ на заплахата за своето господство.
Редицата провокации като, например, подпалването на Райхстага свалят „псевдо-революционната и псевдо-работническа маска“ на нацизма. В деня на провокацията извършена от нацистите - подпалването на Райхстага Хитлер изрича: „Това е божият пръст. Сега нищо не ни възпрепятства да смажем комунистите с железен юмрук”[8]. А Херман Гьоринг заявява през 1934 год.: „Ние бяхме принудени да се отнасяме безпощадно с враговете на държавата. Не трябва да се забравя, че във времето, когато взехме властта, повече от 6 милиона души гласуваха за комунизма на изборите за райхстага през март и 8 милиона – за марксизма.
В резултат на това бяха създадени концентрационни лагери, където на първо място ние изпратихме хиляди функционери на комунистическата и на социал-демократическата партии”.[9]
Следва да се каже, че и по-нататък нацистите продължават с определена демагогска пропагандистка линия свързана с представянето на нацисткия режим като „режим на народа“. Правят се даже усилия в това отношение като дейността на такива организации като „Сила чрез радост“ (Kraft durch Freude), някои стъпки на т.нар. Германски работнически фронт (Deutsche Arbeitsfront, DAF) и други.
Но с началото на Втората световна война и особено с нападението против СССР и терористическите действия на хитлерофашизма на окупираната съветска територия, става ясен ужасяващият характер на нацисткия режим. При което даже в самата Германия именно страхът упражняван от такива организации като Гестапо и други, става основния инструмент за поддръжка на властта на Нацистката партия.
Заключение
В заключение може да се каже, че въпреки очевидните идеологически и политически разлики между нацизма като движение и нацизма във властта, т.е. нацистката държава, основното съдържание на нацистката идеологическа сърцевина не се променя - шовинизъм, експанзионизъм, расизъм, антикомунизъм, социал-дарвинизъм, юдофобия и пр. „Революционният характер“ на нацисткото движение, неговата уж „социалистическа ориентация“ са фалшиви маски, които нацистите лесно изхвърлят. В крайна сметка е ясно, че това е античовешка идеология, която нанесе огромни щети на много народи по света, включително на немския народ.
Това подчертава хуманизма на антинацистките, антифашистки сили, които нанасят унищожителен удар срещу нацистка Германия, нейните съюзници и всичките подкрепящи я сили. В заключение ще трябва да подчертаем ролята на съветския народ за решаващия му принос в усилията, които направиха възможна победата на 9 май 1945 г.
Литература
На кирилица
- VII конгресс Коммунистического Интернационала и борьба против фашизма и войны“ (сборник документов), - М., Издательство политической литературы, 1975;
- http://shapinbaum.livejournal.com/36789.html
На латиница
1. The Concise Columbia Encyclopedia”, Columbia University Press, New York, 1983;
2. Konrad Heiden, «Les débuts du national-socialisme», Revue d’Allemagne, VII, No. 71, September 15, 1933.
[1] През ноември 1921 г. Бенито Мусолини трансформира създадената през 1919 г. „Fasci italiani di combattimento“/Италиански съюз на борбата/ в Partito Nazionale Fascista / Национална фашистка партия/. Същата през 1922 г. след т.нар. „Поход към Рим“ застава начело на властта в Италия.
[2] Вж. „VII конгресс Коммунистического Интернационала и борьба против фашизма и войны“ (сборник документов), - М., Издательство политической литературы, 1975, стр. 120.
[3] “The Concise Columbia Encyclopedia”, Columbia University Press, New York, 1983, р.283.
[4] Пангермански съюз (Alldeutscher Verband) — националистическо обединение, съществувало от 1891 до 1939 г. Оказва силно влияние върху политиката на Германската империя, собено предвид и силните му връзки с т.нар. Аграрен съюз. Смятан е за един от най-силните идеологически кръгове в страната. Идейна основа на Пангерманския съюз са шовинизма, милитаризма, пангерманизма, експанзионизма, юдофобията и антиславянските настроения.
[5] Арманизъм, ариософия (Armanenschaft) – езотерична система създадена от австрийския окултист Гуидо фон Лист и други.
[6] Рудолф Юнг е ключова фигура на Бохемското национал-социалистическо движение, а по-късно след окупирането на Чехословакия влиза в елита на нацистка Германия. През 1919 г. написва труда „Националсоциализмът“ /Der Nationale Sozialismus/, където в предговора към същия изразява виждането си, че този труд ще играе за националсоциалистическото движение такава роля, каквато „Капиталът“ на Маркс за марксисткия социализъм. Изразител и пропагандист на антиславянски, антисемитски и антиклерикални идеи, както и ясно изразена идеология на отрицание на буржоазния парламентаризъм. През декември 1945 г. се самоубива в затвора Панкрац в Прага, където чака присъдата си като нацистки активист.
[7] Konrad Heiden, «Les débuts du national-socialisme», Revue d’Allemagne, VII, No. 71 (Sept. 15, 1933) p. 82.
[8] Цит. по http://shapinbaum.livejournal.com/36789.html
[9] Там.
Зловещото убийство на Александър Стамболийски и началото на фашисткия терор в България
Проф. дфн, д-р ист. Нако Стефанов
На фона на пълзящия неофашизъм, настъпващ днес в нашата Родина, следва да припомним как фашизмът направи първите си стъпки в България. Още в самото начало на своето зараждане той демонстрира своята антинародна, кървава и терористична същност.
Сега, когато се наблюдават неофашистки опити за реванш трябва да не се допусне завръщане на фашистките практики в каквато и да е форма. С твърда решимост е нужно да се заяви: NO PASARAN!!! Фашизмът няма да мине!
Въведение
Измина век от Деветоюнския преврат през 1923 г. дал началото на цяла поредица от трагични събития. Този преврат предизвиква непосредствената реакция на Юнското Антифашистко въстание на 12 юни. Следва фашисткият терор отнел по безумно жесток, зловещ начин живота на Земеделския и Народен водач и министър-председател на България Александър Стамболийски на 14 юни. Ескалацията на фашистката опасност предизвиква Септемврийското въстание. А след това последва и цялата кървава драма, белязала България в първата половина на ХХ-то столетие.
Именно този фашистки преврат тласка Родината ни в безмилостната Гражданска война, чийто отзвуци и последствия като фантомни болки се чувстват и днес в нашето общество.
Ето защо историческата памет за тези събития трябва да остане. Тя следва като камбанния звън на черквата на поп Андрей да буди нашето съзнание за истината за фашизма. Тъй като в днешното твърде противоречиво време ставаме свидетели на отричане на тази истина. Наблюдаваме фашизоидни фалшификации на горепосочените трагични събития и на правдата за трагедията на Гражданската война в България.
Всичко това говори, че хидрата на фашизма бавно и полека отново надига глава. Нищо ново не е научила и нищо старо не е забравила. И затова се обръщаме към нашия народ, перефразирайки заключителния възглас на антифашиста Юлиус Фучик от неговия "Репортаж, писан с примка на шията": Хора, обичаме Ви, бдете!!!“
За личността и обществената дейност на Александър Стамболийски
Следва още в самото начало да подчертаем, че когато говорим за личността на Александър Стамболийски трябва да избягваме хвалебствията и славословието. Земеделският и народен водач е човек със своите слабости и грешки, но и със своите силни страни и безспорни достойнства. Тук трябва да се ръководим от два основни принципа. Първият е, че в живота на немалко хора, но особено за тези, които са изправени пред исторически изпитания важи ключова истина. Има мигове, в които се решава, както се пее в песента, дали ще излезеш от тях опозорен и без чест или, казано по Ботевски, ще останеш безсмъртен в народната памет. Вторият принцип е този, че от миналото трябва да вземаме огъня, а не пепелта.
Като се ръководим от гореказаното нека да погледнем кой е Александър Стамболийски? Като първо негово качество като личност бихме посочили чудното свойство „народност“. Т.е. да се стремиш да бъдеш винаги с народа си в радост и мъки, в празник, но и в трудности. В това му качество той се родее с българските възрожденци. В този смисъл може да се каже, че той е един от последните възрожденци в българската политика в съвременната епоха.
А това си свойство – народност той доказва в редица ключови моменти, както в живота на народа, но и в своя жизнен път. Първи такъв миг е този, когато Стамболийски /освободен от затвора заради това, че е противник на новата военна авантюра на Кобурга и българската буржоазия – Първата световна война/ заедно с Райко Даскалов е пратен да „утихомири“ войниците от Войнишкото въстание. Но вместо да изпълни „височайшата заръка“, чувствайки гнева на народа, той не само се присъединява към вдигналите се на въстание войници, но ги възглавява и обявява Радомирската република.
Вторият миг е, когато Стамболийски заминава за Франция за да подпише позорния Ньойски договор. Още веднъж ще кажем, че Стамболийски е човекът, който се противопоставя България да участва в Първата световна война, за което е пратен в затвора с доживотна присъда. В този смисъл той няма никаква вина и отговорност за Втората национална катастрофа. Обаче, носейки в сърцето си мъката и отчаянието на българския народ от наложените несправедливи условия, изразява по най-категоричен, но и по единствено възможен в тази обстановка начин своята позиция. Чупи писалката, с която подписва Ньойския договор.
Що се отнася до неговата обществена дейност тук трябва да се говори за значимостта на идеите и делата на Александър Стамболийски. Ще започнем с идеята за народовластието като ключова концепция, при което народовластието се разбира като работеща алтернатива на т.нар. либерална демокрация, която и тогава и сега в нейната вече неолиберална форма, представлява политическа игра, при която ключова роля играят парите. Казано с думите на героя-сърбин от пътеписа на Алеко Константинов „До Чикаго и назад“ „Овде е парица царица“. В този смисъл народовластието е създаването на такива условия и механизми, при които приоритет се дава на интересите на народа на трудовите хора, а не на тези с многото пари..
Друга важна идея е тази за кооперативизма като важно условие за възхода не само на българското село, но на България като цяло.
Републиканизмът е третата ключова дума, която определя идейно-политическото наследство на Стамболийски. Широко известно е, че той желае да постави въпроса за абдикация на нелегитимния „цар Борис Сакс-Кобурготски“. Започва подготовката на нова Републиканска Конституция. Съответно да се премахне нелегитимната според Търновската конституция власт на т.нар. „цар Борис III”. Тъй като в България не е създадена династия, съгласно която тронът да бъде предаван от баща на син. А според Търновската конституция едно лице може да стане цар само ако за това се гласува с мнозинство във Велико народно събрание. Но такова не е свиквано през цялото време на „царуването“ на Борис Сакс-Кобурготски.
И именно с това БЗНС и лично Александър Стамболийски става мишената на антинародния, антибългарски, фашизоиден съюз между разнородни сили – монархически настроената част от генералитета и офицерството, ВМРО на Ванче Михайлов, руската белогвардейщина, едрата спекулативна буржоазия и част от градската лумпениада, включително личности с университетски мантии. И зад всичко това стои Кобургът. И на 9 юни те стартират Гражданската война в нашата страна с насилствения Деветоюнски преврат.
Правителството на Александър Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Кралството на сърби, хървати и словенци.
Във вътрешен план правителството на Стамболийски провежда някои реформи, част от които са оспорвани тогава и отричани от днешните неолиберали. Поземлената реформа ограничава размера на поземлената собственост. Въвежда се трудова повинност поради разпускането на войската, наложено от мирния договор.
През 1922 г. е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. На него привържениците на БЗНС и БКП с голямо мнозинство налагат осъждането на част от политическия и военен елит на България от времето на войните от 1913 – 1918 г., довели до две национални катастрофи. Всичко това са реформи, радикални реформи, които отговарят на принципите на социалното равенство, социалната солидарност, солидарната справедливост и народовластието.
За фашизма и фашисткия терор
Днес се отрича наличието на фашизъм в България, даже от хора, които претендират да имат леви възгледи. В най-краен случай те наричат режим дошъл на власт на 9 юни 1923 г. авторитарен. Да не говорим за други, които даже смятат, че той видите ли възстановил истинската демокрация у нас.
Затова нека да се запитаме дали е имало фашизъм в България. Българският капитализъм от появата на първите негови форми още в периода на Османската империя, е много закъснял. Руско-турската Освободителна война през 1877-78 год. изиграва ролята на буржоазна революция, снемаща редица от османските феодални и полуфеодални ограничения, пречещи на развитието му. Но въпреки това до 9.9.1944 год., българският капитализъм се проявява като недоразвит, доиндустриален тип общество.
Съответно това се изразява и в неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси. Но дали тази недоразвитост влияе в такава степен, че да се говори за невъзможност на процеса на фашизация. Ще подчертаем, че за да има фашизъм са нужни няколко условия:
Първото условие е наличието на едра, олигархичен тип буржоазия, готова на крайни екстремни действия в името на задържане на своята власт. Такава, която в името на защита на интересите си да пристъпи към упражняването на терористическа диктатура. И тук е нужно да признаем, че такава в нашата страна вече е изградена. Именно по време на Първата световна война на основата на спекулацията с военните доставки и недоимъка, причинен от военната обстановка, докато българските войници мрат по фронтовете, в тила се ражда крадливият и спекулативен български „едър капитал“.
Формиран не чрез производство и съзидателна дейност той е ориентиран не към създаване на богатство чрез съзидание, а обратното чрез кражба и „далавера“. Защото той никога не е знаел, не е могъл и най-вече не е искал да се научи да печели чрез предприемчивост и производство. Което го прави изключително опасен, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори той самият, че неговото „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението. Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх.
Затова морално и физически е готов към осъществяването на терор спрямо собствения си народ. При което, както показват сетнешните събития е готов да пренебрегне и разбие духа на национален солидаризъм. Този висок патриотичен дух, създаден в предходните времена на национално-освободителна борба срещу османския поробител, както и за национално обединение, изразени в Съединението и Първата Балканска война.
Друго условие е наличието не на реална заплаха, но просто на потенциал за такава, на потенциал на усилия, насочени срещу нашенския „едър капитал“. В този смисъл фашизмът е несъмнено контрареволюция, но превантивна контрареволюция. С това той се отличава от другите дясноконсервативни буржоазни сили, които при цялата си класова реакционност, не смеят да пристъпят чертата да отрекат системата на буржоазната политическа демократичност .
Да, такъв потенциал за търсене на възмездие за поруганите национални идеали през Междусъюзническата и Първата световна войни, за хилядните жертви, за народните мъки и тегоби има в лицето на значими маси от мъже-камък, минали през огън и вода в три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Гневни мъже, защото техните най-искрени патриотични чувства са предадени и омърсени от „мръсната пяна“ – тогавашният „едър капитал“ и Кобурготската власт.
И когато дошлото чрез избори на власт правителство на Александър Стамболийски тръгва, къде колебливо, а къде не, да „търси сметка“, тогава е нанесен превантивният фашистки удар.
Да, фашизацията в България, поради особеностите на българският капитализъм, не може да не протече в различни от „класическия фашизъм и нацизъм“ политически форми. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия.
Българското общество, което през 20-те до началото на 40-те години, на XX век, пък и по-късно, е основно селско. То с неговото патриархално съзнание трудно се подава на въздействието на фашистките идеи, лесно проникващи сред лумпенизираните градски маси, включително част от т.нар. „интелектуалци“.
Да, такива има и в нашата страна, но те са относително малко по брой. Те са достатъчни за отрядите на „шпицкомандите“ през 1923-та година и за жандармерията през първата половина на 40-те години. Но абсолютно не стигат за дълги колони с факли и фанатизиран блясък в очите. Съответно в такава обстановка трудно е да се излъчи „национален водач“ – „личност стояща над Бога и морала“. Цар Борис е просто „хитра лисица“, стараеща се да запази короната и монархическата институция за поколенията си.
И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Със своите особености и социално-психологически дефицити в страната ни се развива специфична фашизоидна власт – монархо-фашизъм. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век.
Макар че даже и тогава при него липсват някои от характерните черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти.
Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива, когато в подкрепа на „приятеля Хитлер“ действа като окупационна сила в територии, за които България има моралното и национално право да претендира. Но когато това „национално обединение“ е извършено с помощта на хитлеристка Германия и в нейна поддръжка, страната ни загубва това си морално право.
Получава се точно обратното. Срамният съюз с Хитлер довежда България до ръба на поредната национална катастрофа, изразена в откъсване не само на „новите земи“, но и от опасността от отнемане на територии от „Стара България“. От която опасност Родината ни е спасена от „проклетия“ Сталин и Съветския съюз.
Вместо заключение
Но, връщайки се към зловещото убийство на Народния водач Александър Стамболийски ще подчертаем, че неговите убийци не само го убиват. Те отрязват главата му и члена му, като го набутват в устата… За да предизвикат ужас и страх!!! Да уплашат народа за да могат да го тъпчат, да се разпореждат с неговата съдба, както желаят.
Днес сто години по-късно, трябва да помним Девети юни и началото на фашисткия терор, трябва да помним какво и кой доведе до Гражданската война в България белязала значителна част от времето през първата половина на ХХ век…
Защото днес отново се надига фашизоидна вълна, чуват се призиви за „Български Майдан“, за „насилие и кръв“, ставаме свидетели на нови фобии и омраза. Виждаме правителство-„сглобка“ и мнозинство в Народното събрание, които си затварят очите пред тези лозунги за нова Гражданска война. Но затова пък действат в посока на още по голямо разделение на българското общество със своите политически и законодателни актове. На всичко това следва твърдо да се отговори „No Pasaran!” /Няма да мине!/
Но готова ли е българската общественост на такова действие за защита на гражданския мир и суверенитет…?! Остава ни само да възкликнем като Левски „Народе!!!“